Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

И все пак не откривах логиката във всичко това. Защо му беше на някого да дълбае ров и да издига ограда насред пустошта?

— Та тук няма нищо – казах.

Хекънбъргър не отговори, а се наведе, взе да рови в пръстта и измъхна парче вкоравена глина с жлебове по ръбовете. Вдигна го към светлината.

— Счупен керамичен съд – каза. – Има ги навсякъде.

Докато гледах и към други чирепи, подаващи се от земята, си припомних как Фосет е настоявал, че по някои възвишения в Амазонка „само да копнеш, и излиза изобилие от древни съдове“.

Хекънбъргър обясни, че стоим посред огромно антично селище.

— Горкият Фосет, толкова близо е бил – обади се Паоло.

Селището се намираше точно в района, където Фосет е предполагал, че ще бъде. Но било разбираемо, че не е могъл да го види, продължи Хекънбъргър.

— В джунглата няма много камък и повечето от селището е било изградено с органични материали – дърво, палмови листа и пръст, – които се разлагат. Но започнеш ли разкопки в района, буквално си стъписан от това, което виждаш.

Отново ни поведе през гората, като показваше очевидни останки от мащабен, изграден от човешка ръка пейзаж. Ровът не беше един, имаше цели три, организирани в концентрични кръгове. В средата бе разположен гигантски кръгъл площад, където растителността носеше различен характер от тази в останалата гора, тъй като някога е била изкоренена. Личаха и следи от сгради, където почвата бе по-плътна и по-тъмна, обогатена от разложени боклуци и човешки отпадъци.

Докато обикаляхме наоколо, забелязах насип, простиращ се навътре в гората по права линия. Хекънбъргър обясни, че това бил бордюр на път.

— И пътища ли са имали?

— Пътища, улици, канали.

Хекънбъргър заговори за пътища, широки по петдесет метра.

— Дори открихме място, където път свършва от едната страна на реката в нещо като издигаща се рампа и продължава от другата й страна със спускаща се рампа. Което може да означава само едно: трябва да е имало дървен мост, който ги е свързвал над площ, широка към осемстотин метра.

Това бяха онези призрачни пътища и градове, за които бяха говорили испанските конквистадори, когато посетили басейна на Амазонка, и в които Фосет така ентусиазирано е вярвал, а учените от двайсети век ги бяха отхвърлили като митове. Попитах Хекънбъргър накъде са водели пътищата и той отвърна, че стигат до други също така сложно организирани места.

— Аз просто ви доведох до най-близкото – каза.

Беше открил около двайсет предколумбови селища в региона на Шингу, които са били активни грубо между 800 и 1600 година. Отстояли са на три до пет километра едно от друго и са били съединени с пътища. По-удивителното е, че площадите са разполагани около възлови точки от изток към запад и пътищата са позиционирани под едни и същи геометрични ъгли. (Фосет споменава как индианци са му разправяли легенди, в които се описват „улици под прав ъгъл една спрямо друга“.)

Хекънбъргър ми поиска бележника и скицира голям кръг, после друг и друг. Това бяха площадите и селищата, както каза. После нарисува пръстени наоколо им, те бяха рововете. Накрая добави няколко успоредни линии, излизащи от всяко от селищата под точен ъгъл – пътища, мостове, артерии над възвишения. Всяка форма се вписваше в сложното цяло като при абстрактна картина, чиито елементи стават логични само гледани от разстояние.

— След като с екипа ми картографирахме всичко, открихме, че нищо не е правено случайно – посочи Хекънбъргър. – Всички тези селища са разположени според сложен план на устройство на територията с инженерен и математически усет, неотстъпващ по нищо на европейската действителност по онова време.

Хекънбъргър ни каза, че преди западните болести да изтребят населението, всяка група от селища е имала между две и пет хиляди жители, което означава по-голяма общност, отколкото в много европейски средновековни градове.

— Тези хора са притежавали културна естетика на монументалност – обясни. – Харесвало им е да имат красиви пътища, площади и мостове. Паметниците им не са пирамиди, затова е толкова трудно да бъдат открити, те са хоризонтални конструкции. Но са не по-малко забележителни.

Хекънбъргър ми каза, че съвсем наскоро е публикувал изследванията си в книга, озаглавена „Екологията на властта“. Сузана Хехт, географ в Института по обществознание към Калифорнийския университет в Лос Анджелис, нарича находките на Хекънбъргър „изключителни“. Други археолози и географи ми ги описваха по-късно като „монументални“, „трансформативни“, „откривателски“. Хекънбъргър беше допринесъл за коренна промяна в мнението за басейна на Амазонка като за фалшив рай, който не би могъл да поддържа процъфтяващата и развита цивилизация, която Фосет е виждал в представите си.