Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

От време на време се подхлъзвах в калта и падах на колене във водата. Трънаци деряха ръцете и краката ми и по тях се застича кръв. Крещях името на Паоло, но не идеше никакъв отговор. Изтощен открих туфа трева, която беше само на няколко сантиметра под нивото на водата, и приседнах. Гащите ми се напълниха с вода, докато слушах жабите. Слънцето напичаше лицето и ръцете ми и се плисках с кална вода в напразен опит да се разхладя. Тъкмо тогава извадих от джоба си картата на Шингу, на която с Паоло бяхме очертали маршрута си. Буквата „z“ в средата внезапно изглеждаше напълно нелепа и аз започнах да ругая Фосет. Ругах го заради Джак и Рали. Ругах го заради Мъри, Ратин и Уинтън. Ругах го също заради себе си.

След известно време се изправих и се опитах да намеря правилната пътека. Вървях и вървях. На едно място водата стигна до кръста ми и се наложи да вдигна чантата и кашона над главата си. Всеки път, като си помислех, че съм стигнал края на мангровата горичка, пред мен изникваше нова растителност – големи участъци от високи мокри тръстики с облаци от комари над тях, които ме ядяха безпощадно.

Плеснах комар на врата си, когато чух шум в далечина. Спрях, но не видях нищо. Направих още една крачка и шумът се усили. Отново извиках Паоло.

И тогава го чух отново – странно кудкудякане, почти като смях. Нещо тъмно се стрелна през високата трева, после друго и друго. Приближаваха.

— Кой е там? – попитах на португалски.

Друг шум се разнесе зад гърба ми и аз се извъртях рязко. Тревата шумолеше, макар да нямаше вятър. Завървях по-бързо, но водата ставаше по-дълбока и по-широка, вече напомняше езеро. Обходих с поглед брега му, докато видях завряно под един храст алуминиево кану. Нямаше гребло, но аз стоварих в него кашона и чантата си и се качих задъхан. Тогава отново чух шума и рипнах на крака. Измежду високите тръстики изскочиха десетина-двайсет голи деца. Вкопчиха се в кануто и ме забутаха през езерото, като по целия път пищяха от смях. Когато стигнахме брега, слязох от кануто и децата ме последваха по пътека. Бяхме стигнали до селото на куикуро.

Паоло седеше под сянката на най-близката колиба.

— Съжалявам, че не се върнах да те взема – каза. – Не ми бяха останали никакви сили.

Пиеше вода от купа. Подаде ми я и макар водата да не беше преварена, изпих я жадно и я оставих да се стече по врата ми.

— Вече имаш, кажи-речи, реална представа какво му е било на Фосет – подхвърли той. – Сега се прибираме у дома, нали?

Преди да успея да отговоря, дойде индианец куикуро и ни каза да го последваме. За момент се поколебах, после тръгнах след него през прашен централен площад с диаметър около двеста и петдесет метра – най-големия в Шингу, както ме осведомиха. Наскоро бе имало два пожара и голяма част от селището бе станало на пепел. Индианецът спря пред една от оцелелите къщи и ни каза да влезем. Близо до вратата видях великолепни глинени скулптури – една на жаба и една на ягуар. Разглеждах ги с възхищение, когато от сенките излезе огромен мъж. Имаше телосложението на Тамакафи, митичния воин Шингуано, който според легендата имал колосално тяло, ръцете му били плътни колкото бедра, а бедрата му – колкото гръден кош. Мъжът носеше само тънък бански костюм и беше подстриган на паница, но така строгото му лице изглеждаше само още по-внушително.

— Аз съм Афукака – съобщи с изненадващо мек и премерен глас. Ясно беше, че е вождът на племето. Предложи на мен и Паоло обяд – по купичка риба и ориз, сервирани от двете му жени, които бяха сестри. Изглеждаше заинтересуван от външния свят и ми зададе много въпроси за Ню Йорк, за небостъргачите и ресторантите.

Докато говорехме, в колибата нахлуха мелодични звуци. Обърнах се към вратата, през която влязоха група жени танцьорки и мъже с бамбукови флейти. Мъжете бяха голи и телата им бяха покрити със сложни рисунки на риби, костенурки и анаконди, виещи се около ръцете и краката им в оранжеви, жълти и червени багри, лъснали от пот. Около очите на повечето имаше кръгове от черна боя, подобни на домино. Главите им бяха украсени с големи цветни пера.

Групата влезе в колибата и заобиколи мен, Паоло и Афукака. Мъжете направиха по две крачки напред, после се върнаха назад, отново излязоха напред, като през цялото време надуваха флейтите си, някои от които бяха по три метра дълги. Няколко млади момичета с дълги черни коси танцуваха покрай тях с ръце, преметнати на раменете на танцьорката пред тях, и така образуваха верига. Те също бяха голи, с изключение на нанизи от охлювни черупки около шиите и триъгълник от плат върху дървесна кора – „улури“, – който покриваше слабините им. Някои бяха минали периода на изолация при влизане в пубертета. Телата им бяха по-светли от тези на мъжете. Огърлиците им потракваха в ритъма на музиката, докато движеха стъпала. Групата ни обиколи няколко пъти, после се изниза през вратата и изчезна на площада, а звуците от флейти заглъхнаха, когато музикантите и танцьорите влязоха в следващата колиба.