Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Вече знаех, че разполагам с достатъчно материал за книгата си. Узнал бях за костите на дядото на Ваджуви. Чул бях устното предание на калапало. Реконструирал бях ранните години на Фосет, обучението му в Кралското географско дружество и последната му експедиция. Но в повествованието имаше празнини, които все още ме преследваха. Често бях чувал за биографи, обсебени до вманиачаване от обектите си, опитвали се години наред да проследят всяка тяхна стъпка и напълно да се впишат в света им, само за да стигнат до пристъпи на ярост и отчаяние, защото на някакво ниво хората си остават непознаваеми. Аспекти от характера им, части от биографията им са непроницаеми. Питах се какво се е случило с Фосет и спътниците му, след като калапало са видели огънят им да загасва. Чудех се дали изследователите са били убити от индианци и ако е било така, от кои точно. Минаваше ми през ума дали Джак не е стигнал момент, в който да се усъмни в преценката на баща си, дали Фосет не е станал свидетел как синът му умира и не си е казал „Какво сторих?“. Но най-много ме занимаваше мисълта дали действително съществува Z. Не е ли, както Брайън Фосет се е опасявал, сътворен във въображението на баща му или може би в колективното въображение на всички нас? Завършената история на Фосет, изглежда, завинаги щеше да витае нейде отвъд хоризонта: един скрит метрополис от думи и абзаци, мой собствен Z. Както Къминс, служила за проводник на Фосет, казва: „Моята история е изгубена. Ала суетата на човешката душа води до опити тя да бъде разкрита и представена пред света“.

Логичното решение би било да се откажа и да се прибера у дома. Ала си мислех, че е останал един последен човек, който би могъл да знае нещо повече: Майкъл Хекънбъргър, археологът от Университета на Флорида, с когото Джеймс Питърсън ми препоръча да се свържа. По време на краткия ни телефонен разговор Хекънбъргър ми каза, че е съгласен да се види с мен в селото на куикуро, което беше северно от територията на калапало. Чувал бях слухове от други антрополози, че Хекънбъргър е прекарал толкова много време в Шингу, че вече бил осиновен от вожда на куикуро и имал своя собствена колиба в селото. Ако някой бе могъл да улови фрагментарни следи или легенда за последните дни на Фосет, то това щеше да е той. Затова реших да упорствам въпреки предупреждението на Брайън Фосет към ентусиасти „да престанат да пропиляват живота си заради мираж“.

Когато съобщих на Паоло, той ме погледна странно – означаваше отиване до мястото, където Джеймс Линч и хората му са били пленени през 1996 година. Може би от чувство за дълг или поради примирение Паоло отговори: „Както кажеш“, и се зае да товари багажа ни в алуминиевото кану на калапало. Ваджуви се съгласи да ни служи като водач и поехме по река Кулуене. Беше валяло през повечето от предишната нощ и водата се разливаше в граничещата с нея гора. Обикновено с Паоло разговаряхме оживено за издирването си, но този път седяхме в мълчание.

След няколко часа лодката приближи хълмче, на което момче индианче седеше и ловеше риба. Ваджуви насочи лодката към брега и изключи мотора.

— Пристигнахме ли? – попитах го.

— Селото е навътре в сушата – отговори той. – Оттук нататък трябва да вървите.

С Паоло разтоварихме чантите и кутиите си с храна и се сбогувахме с Ваджуви. Гледахме как лодката му се скри зад завой в реката. Багажът ни бе твърде много за носене и Паоло попита момчето дали може да ни услужи с велосипеда си, който беше подпрян на едно дърво. Момчето се съгласи и Паоло ми поръча да чакам там, докато той се върне с помощници. Замина, а аз седнах под една палма и загледах как момчето мяташе кордата и после я притегляше.

Мина час, без да се появи никой откъм селото. Изправих се и се загледах към пътеката – беше просто кал, заобиколена с избуяла трева и храсти. Минаваше пладне, когато се зададоха четири момчета на велосипеди. Привързаха багажа към тях, но нямаше място за голям кашон, който тежеше към двайсет килограма, нито за чантата ми с компютъра, така че ги понесох сам. На смесица от португалски, куикуро и пантомима момчетата ми обясниха, че ще се видим в селото, и изчезнаха по пътеката на паянтовите си велосипеди.

С кашона на рамо и чантата с компютъра в ръка ги последвах пеша и сам. Пътеката се виеше през частично потопена под вода мангрова горичка. Не бях сигурен в коя посока да поема и тръгнах надясно, където ми се стори, че виждам утъпкана трева. Вървях близо час, но нямаше следа от никого. Кашонът на рамото ми все повече ми натежаваше, както и чантата с лаптопа, която сред мангровите дървета изглеждаше като някакъв абсурден атрибут на съвременния пътешественик. Зачудих се дали да не ги оставя някъде, но така и не открих сухо място.