Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Хекънбъргър ми каза, че учените едва започват процеса по разбирането на този древен свят и също като теорията за това кой най-напред е населил двата континента Америка, всички традиционни парадигми могат да бъдат подложени на преоценка. През 2006 година се появяват дори свидетелства, че на някои места в поречието на Амазонка индианците са строили с камък. Археолози от Института за научни и технологични изследвания „Амапа“ са открили в северна Бразилска Амазония кула на астрономическа обсерватория, изградена от гранитни скални късове: всеки от тях тежи по няколко тона, а някои са близо три метра високи. Руините, за които се предполага, че са отпреди петстотин до две хиляди години, са наречени „Амазонският Стоунхендж“.

— Антрополозите – каза Хекънбъргър – са направили грешката, че като са дошли в басейна на Амазонка през двайсети век и са видели само малобройни племена, са си казали: „Ами това е то, няма друго“. Проблемът е, че дотогава много индиански популации са били заличени от един вид холокост поради контакта им с европейци. Ето защо първите европейци в региона на Амазонка описват такива мащабни селища, които после никой не е успял да намери.

Докато се връщахме към селото на куикуро, Хекънбъгър спря на ръба на площада и ми поръча да го разгледам внимателно. Каза ми, че цивилизацията, строила гигантските селища, е била почти напълно заличена. Но оцелели малък брой потомци и без съмнение ние се намирахме сред тях. Каза, че в продължение на хиляда години шингуано са поддържали художествени и културни традиции от тази много напреднала и високоструктурирана цивилизация. Осведоми ме, че например днешното село Куикуро все така е организирано около възлови точки от изток на запад и че пътеките му сключват прави ъгли, макар жителите му вече да не знаят защо това е предпочитаният модел. Хекънбъргър добави, че е взел парче керамика от руините и го е показал на местен грънчар. Било толкова подобно на днешните съдове с боядисаната си външна страна и червеникава глина, та грънчарят настоявал, че е правено съвсем наскоро.

Когато вече бяхме в къщата на вожда, Хекънбъргър взе съвременен керамичен съд и прекара пръсти по ръба му, където имаше жлебчета.

— Те са, за да се отстраняват токсините от маниока чрез варене – обясни. Беше открил такива и в древните съдове. – Това означава, че преди хиляда години хората от тази цивилизация са имали същия режим на хранене.

Затърси из къщата паралели между древната цивилизация и днешните останки от нея: глинените статуи, тръстиковите стени и покриви, памучните хамаци.

— Искрено казано, не вярвам, че някъде по света, където няма писана история, приемствеността е по-ярко изразена, отколкото е тук – заяви Хекънбъргър.

Някои от музикантите и танцьорите обикаляха в кръг площада и Хекънбъргър отбеляза, че навсякъде в селото Куикуро „миналото може да се види в настоящето“. Започнах да си представям флейтистите и танцьорките на един от някогашните площади. Виждах ги да живеят в подобни на могили двуетажни къщи, не безразборно разпръснати, а строени в редове, където жените тъкат хамаци и пекат с брашно от маниока, където тийнейджъри от двата пола са държани в изолация, та да учат ритуалите на предците си. Представях си флейтистите и танцьорките да пресичат охранителни ровове, да минават през високи дървени огради, да отиват от едно село в друго по широки булеварди и мостове.

Музикантите ни приближиха и Хекънбъргър каза нещо за флейтите, но аз вече не чувах гласа му през звуците. За миг зърнах онзи изчезнал свят, сякаш беше пред мен. Z.

Изпитвам благодарност към много хора, които дадоха приноса си за този проект. Внучката на Фосет Ролет дьо Монте-Герен и правнучката му Изабел великодушно ми предоставиха достъп до дневниците, писмата и снимките на Фосет. Доктор Питър Фортескю, деветдесет и пет годишният племенник на Пърси Фосет, ми даде екземпляр от своите непубликувани мемоари; ясно си спомняше как като момче видял Пърси и Джак Фосет на тържествена вечеря по случай изпращането им за тяхното пътуване до басейна на Амазонка. Две от децата на Хенри Костин – Майкъл и Мери – споделиха спомени за баща си и ми показаха личните му писма. Ан Макдоналд, братовчедка на Рали Римъл, ми предостави последните му писма до дома. Робърт Темпъл, изпълнител на литературното завещание на Едуард Дъглас Фосет, и Оливия, съпругата на Робърт, хвърлиха светлина върху забележителния живот на по-големия брат на Пърси. Марк, синът на Джордж Милър Дайът, и Джон Д. Фарингтън, племенник на доктор Алегзандър Хамилтън Райс, ми разказаха важни моменти от начинанията на своите роднини. Джеймс Линч ми описа собственото си пътешествие, изпълнено с мъчителни преживявания.