Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Също като Ратин и Уинтън, и други изследователи сякаш изчезват от лицето на земята. През 1947 година според преподобния Джонатан Уелс, мисионер в Бразилия, от джунглата долита гълъб с бележка, написана от трийсет и две годишен учител от Нова Зеландия – Хю Маккарти, който е обсебен от желанието да открие Z. Уелс твърди, че срещнал Маккарти в християнската си мисия на ръба на пограничния район в Мато Гросо и го предупредил, че ще умре, ако тръгне сам в гората. Когато Маккарти отказал да се върне назад, Уелс му дал седем пощенски гълъба, за да праща съобщения, които учителят натоварил в тръстиков кафез в кануто си. Първото съобщение пристигнало след шест седмици. В него пишело: „Все още съм много болен след претърпения инцидент, но отокът на крака ми постепенно спада... Утре ще подновя мисията си. Казаха ми, че планините, които търся, са само на пет дни път. Бог да ви пази. Хю“. След месец и половина друг пощенски гълъб се връща при Уелс с ново известие: „Аз съм в много тежки обстоятелства – пишел Маккарти. – Отдавна изоставих кануто си и захвърлих пушката, тъй като са ненужни в джунглата. Храната ми свърши и карам на горски плодове.“ Последният сигнал от Маккарти пристигнал под формата на трета бележка, която гласяла: „Работата ми приключи и умирам доволен, като знам, че вярата ми във Фосет и неговия изгубен Златен град не е била напразна“.

Нина внимателно следи всички тези събития, които обобщава под названието „Загадката Фосет“. Превърнала се е в нещо като детектив: рови се из документи и чете стари дневници от експедиции на Фосет с помощта на лупа. Посетител я описва седнала пред карта на Бразилия с молив в ръка; около нея са разпръснати последните писма и снимки от мъжа й и сина й, както и огърлица от охлювни черупки, която Джак й е изпратил от пост Бакаири. По нейна молба от Кралското географско дружество й препращат всякакви сведения и слухове, свързани със съдбата на групата. „Винаги сте възприемали смелата позиция, че можете по-добре от всеки друг да прецените стойността на подобни известия“, пише й служител от Кралското географско дружество. Като настоява, че се е „обучила“ да проявява безпристрастност, тя влиза в ролята на арбитър за случаите, които пристигат един след друг. Веднъж, след като германски пътешественик твърди, че е видял Фосет жив, тя пише с огорчение, че въпросният човек притежава „повече от един паспорт, подвизава се под три самоличности и у него са намерени куп изрезки от вестници“.

Въпреки усилията й да бъде обективна, след слухове, че индианците са избили групата, признава пред приятеля си Харолд Лардж: „Сърцето ми се къса, когато чета тези ужасни информации, и въображението ми рисува мрачни картини. Нужно ми е да събера цялата си смелост, за да ги изтикам от съзнанието си“. Друг приятел на Нина пише до Кралското географско дружество: „Госпожа Фосет страда с цялото си сърце и душа“.

Нина открива сред книжата си купчинка писма, които Фосет е писал до Джак и Брайън, когато е бил на първата си експедиция през 1907 година. Дава ги на Брайън и Джоун с мотива, както обяснява пред Лардж, „да опознаят реалното его на човека, от когото произхождат“. И добавя: „Днес много мисля за него, рожденият му ден е“.

През 1936 година много хора, включително семейство Римъл, са стигнали до заключението, че групата е загинала. Едуард, по-големият брат на Фосет, пише до Кралското географско дружество: „Ще действам въз основа на убеждението, което имам отдавна, че те са загинали още преди години“. Но Нина отказва да приеме, че мъжът й няма да се върне и че тя се е съгласила да изпрати сина си към смъртта му. „Аз съм една от малкото, които вярват“, казва. Лардж я нарича „Пенелопа, която чака завръщането на своя Одисей“.

Също като при Фосет със Z за Нина издирването на изчезналите изследователи се превръща в обсебеност. „Единственото, за което тя живее днес, е завръщането на съпруга й“, казва неин приятел на генералния консул в Рио. Нина е почти без пари, с изключение на част от пенсията на Фосет и скромната издръжка, която Брайън й изпраща от Перу. Живее като просяк номад, като се мести, понесла книжата на Фосет със себе си, между дома на Брайън в Перу и Швейцария, където Джоун се е установила със съпруга си Жан дьо Монте, инженер, и четирите им деца, между които Ролет. Колкото повече стават хората, съмняващи се Фосет да е още жив, толкова по-разпалено Нина защитава тезата си. Когато през 1933 година в пост Бакаири се появява един от компасите на Фосет, тя настоява, че мъжът й наскоро го е подхвърлил там като знак, че още е жив, макар според Брайън да е очевидно, че баща му го е оставил още преди заминаването си. „Оставам с впечатлението – пише Нина на свой контакт в Бразилия, – че полковник Фосет неведнъж се опитва да прати знаци за своето присъствие и никой, с изключение на мен, не схваща намерението му.“ Понякога тя подписва писмата си с „Вярвайте ми“.