Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Дайът е изчерпал запасите си от подаръци и индианците започват да стават враждебни. Той обещава, че на следващата сутрин ще раздаде на всички брадви и ножове. След полунощ, когато индианците изглеждат заспали, Дайът тихо събира хората си и се качват в лодките на експедицията. Движат се със скоростта на течението. Никой не смее да вдигне шум с гребло. Миг по-късно чуват, че насреща им приближават няколко канута – още индианци са се отправили към лагера им. Дайът дава знак на хората си да изтеглят лодките към единия бряг на реката и да се снишават. Мъжете са притаили дъх, докато индианците минават покрай тях.

Най-сетне Дайът дава команда да се гребе и пътешествениците заработват трескаво с греблата. Един от техниците има безжично радио, което да работи достатъчно дълго, че да предаде кратко съобщение. „Съобщавам със съжаление, че експедицията на Фосет е загинала от ръката на враждебни индианци. Позицията ни е критична. Няма време за подробни сведения. Незабавно трябва да се спуснем по Шингу, иначе ще ни заловят.“ После експедицията изхвърля радиото заедно с друго тежко оборудване, за да ускори бягството си. Вестниците дебатират шансовете на екипа. Когато Дайът и хората му накрая излизат от джунглата месеци по-късно – болни, измършавели, брадясали, изпохапани от комари, – са приветствани като герои. „Искаме да се потопим в разкоша на главозамайваща слава“, казва Уайтхед, който впоследствие е нает за реклама на разхлабителното „Нуджол“. („Бъдете сигурни, че от каквото и важно оборудване да ми се наложи да се откажа, при следващото си приключение ще си нося много „Нуджол“.“) Дайът издава книга, „Ловец в джунглата“, и изпълнява главната роля в холивудския филм от 1933 година „Диво злато“.

Но дотогава историята на Дайът вече силно издиша в очите на обществеността. Както посочва Брайън Фосет, трудно е да се повярва, че баща му, толкова потаен пред всички за маршрута си, би оставял знаци по дърветата. Вещите, които Дайът е открил в дома на Алойке, наистина може да са били подарък, както е обяснил вождът, или пък да са от експедицията на Фосет през 1920 година, когато той и Холт са били принудени да изхвърлят много от товара си. Истината е, че Дайът гради тезата си изцяло върху своята преценка за „коварната“ природа на Алойке – преценка, основаваща се изцяло на комуникация чрез жестове – и на предполагаемата експертност на Дайът относно „психологията на индианците“.

Години по-късно, когато мисионери и други пътешественици влизат в региона, описват алойке и нахукуа като, общо взето, мирни и дружелюбни. Дайът не е отчел вероятността Алойке да е толкова уклончив, а после и да избяга, защото се е боял от непознатия бял, повел въоръжена бригада. И накрая стои въпросът с Бернардино. „Дайът е налапал въдицата по най-наивния начин – пише Брайън Фосет. – Твърдя го, защото в групата на баща ми през 1925 година не е имало никакъв Бернардино.“ Според последните писма на Фосет той взема от поста Бакаири само двама бразилци, за да му помагат: Гардения и Симао. Скоро след експедицията Нина Фосет публикува изявление, в което твърди: „Следователно все още няма доказателство, че тримата изследователи са мъртви“.

Елси Римъл настоява, че „никога няма да се откаже да вярва“ в завръщането на сина си. Ала тайничко е изпаднала в отчаяние. Приятел й пише писмо, в което я уверява, че е естествено да е толкова „потисната“, но я умолява: „Не губи надежда“. Приятелят я уверява, че скоро ще се узнае действителната съдба на изследователите.

На 12 март 1932 година пред британското посолство в Сау Паулу се появява мъж с отнесено изражение и тъмни мустаци и настоява да бъде приет от генералния консул. Носи спортно сако, вратовръзка на райе и торбести панталони, затъкнати във високи до коляното ботуши за езда. Твърди, че въпросът е спешен и се отнася до полковник Фосет.

Мъжът е отведен при генералния консул Артър Абът, който е бил приятел на Фосет. Години наред Абът крепи вярата си, че изследователите може да се появят, но само няколко седмици по-рано е унищожил последните си писма от Фосет с убеждението, че „всяка надежда да го види отново си е отишла“.

В по-късна клетвена декларация посетителят заявява: „Името ми е Стефан Ратин. Швейцарски поданик съм. Дойдох в Южна Америка преди двайсет и една години“. Обяснява, че пет месеца по-рано той и двама негови спътници ловували близо до река Тапажос в северозападния ъгъл на провинция Мато Гросо, когато срещнали племе, водещо като пленник възрастен бял мъж с дълга жълтеникава коса. По-късно много от индианците се напили, а белият, облечен в животински кожи, тихо се приближил до Ратин.