Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Ала повече от всичко Фосет е погълнат от видения на Z, който сред ужаса на войната само става по-бляскав за него – място, свободно от пороците на западната цивилизация. Или, както казва на Конан Дойл, нещичко от „Изгубеният свят“ действително съществува. Налице са много сведения, че Фосет мисли за Z, когато стреля с гаубици, когато около него над окопа хвърчат куршуми, когато погребва мъртвите. В статия, публикувана в „Уошингтън Поуст“ през 1934 година, войник от частта на Фосет си спомня как „много пъти във Франция помежду бомбардировки и сражения командирът разказваше за приключенията си в южноамериканската джунгла – за проливните дъждове и високата трева и храсти, съединяващи се с надвисналите клони и увивна растителност, за абсолютната всепроникваща тишина във вътрешността“.

Фосет засипва с писма Костин и Манли, които също служат на западния фронт, и се опитва да си подсигури услугите им в бъдеще. Също така подава петиции за финансиране в Кралското географско дружество.

„Както сам разбираш, малко неловко би било за нас да даваме обещания в конкретния момент за нещо, което ще бъде правено след войната – отговаря Келти на една от молбите му. – Просто се дръж и чакай.“

„Остарявам и губя търпение заради пропилените години и месеци“, оплаква се Фосет на Келти в началото на 1918 година. По-късно същата година казва пред списание „Травъл“: „Като знам колко са тежки тези пътешествия в джунглата за мъже, много по-млади, отколкото съм аз, нямам желание да отлагам начинанието“.

На 28 юни 1919 година, почти пет години след завръщането на Фосет от басейна на Амазонка и малко преди петдесет и втория му рожден ден, Германия най-сетне капитулира и е подписан мирен договор. Убити са двайсет милиона души и поне още двайсет милиона са ранени. Фосет описва „цялата тази работа като самоубийство“ за западната цивилизация и разсъждава: „Вероятно и много хиляди са излезли от тези четири години на кал и кръв с подобно на моето огорчение и разочарование“.

Той се завръща у дома си в Англия и за пръв път от години се задържа при жена си и децата си. Изненадан е колко много е пораснал Джак, колко широкоплещест и мускулест е станал. Наскоро е отпразнувал шестнайсетия си рожден ден и вече надвишава на ръст баща си. Отличен спортист е и подготвя тялото си за деня, когато ще е достатъчно възрастен, за да придружи баща си в дивата природа. „В събота отидохме на спортния празник и го гледахме как спечели втора награда във висок скок и вдигане на тежести“, пише Нина в писмо до Харолд Лардж, приятел на семейството, който живее в Нова Зеландия.

Фосет и Джак практикуват заедно обичайните си спортове, само дето синът вече е по-добър от бащата. Джак се хвали в писмо до Лардж: „Имах страхотен сезон по крикет като заместник-капитан на училищния отбор и отбелязах няколко рекорда. Също така не пропуснах нито едно улавяне“. Пише със смесица от юношеска самонадеяност и невинност. Посочва, че се е заловил с фотография и е направил „няколко фантастични снимки“. Понякога в писмата си праща карикатури на брат си и сестра си.

При все атлетичното си тяло Джак си остава в много отношения непохватен тийнейджър, който не умее да общува с момичета, и, решен да спазва монашеските стандарти на баща си, като че се чувства най-добре в компанията на приятеля си от детинство Рали Римъл. Брайън Фосет отбелязва, че Рали „с готовност и голямо умение поема ролята на дясна ръка на Джак“. През време на войната двамата приятели стрелят по скорци върху покривите на съседните къщи, като причиняват фурор сред съседите и местната полиция. Веднъж Рали изкъртва пощенска кутия, при което е повикан в полицията и от него се иска да плати десет шилинга за щетата. Всеки път, когато минава покрай новата пощенска кутия, я лъска с кърпичката си и обявява: „Тази си е лично моя!“.

В редките случаи, когато Рали не присъства, Брайън е този, който върви по петите на Джак. Брайън е различен от Джак – всъщност различен е от всички мъже в рода Фосет. Липсва му атлетическа мощ и често става обект на тормоз от други деца, при което „изпада в ступор“. Брайън страда в сянката на брат си и си припомня: „В училище винаги Джак бе този, който се отличаваше в спорта, в сбиванията и с това, че мъжки понасяше тоягата на директора“.

Въпреки че по мнението на Нина у децата й няма „скрити чувства на страх и недоверие“ към родителите им, Брайън е твърде смутен от действията на баща си. Фосет винаги иска да играе с Джак, отглежда го като бъдещ изследовател и дори подарява на Джак цейлонската си карта за скритото съкровище. В писмо до майка си Брайън пише веднъж, че поне когато баща му отсъства, в къщата „няма любимци“.