Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Когато Ърнест Шакълтън, пътешествал из Антарктида близо година и половина, през 1916 година стъпва на остров Южна Джорджия, незабавно пита: „Кажете ми, кога свърши войната?“. Отговарят му: „Войната не е свършила. Европа е полудяла. Целият свят е полудял“.

Конфликтът се проточва и Фосет често е на предни линии, живее сред трупове. Във въздуха се носи мирис на кръв и пушек. Окопите се превръщат в блата от урина, екскременти, кости, въшки, червеи и плъхове. Стените им поддават от дъжда и понякога войници се удавят в гадните води. Един войник потъва с дни в кална яма и никой не е в състояние да стигне до него. Фосет, който винаги е намирал убежище сред природата, е отчаян от пустошта на изравнени от бомбите села, изкоренени дървета, кратери, опърлени от слънцето трупове. Лайн пише в дневника си: „Данте никога не би осъдил изгубените души да се скитат в толкова ужасно чистилище“.

Периодически Фосет чува сигнал като от гонг, който означава, че прииждат отровни газове. Снаряди пускат фосген, хлор и горчичен газ – иприт. Медицинска сестра описва пострадалите от него: „обгорени и покрити с мехури в цвета на горчица, ослепели, едва поемащи си въздух, с гласове, сведени до шепот, казват, че гърлата им се затварят и ще се задушат“. В писмо до Кралското географско дружество от март 1917 година Нина пише, че мъжът й е бил обгазен след Коледа. Ето че по изключение и Фосет е пострадал. „Известно време страдаше от остатъчния ефект на отровата“, пише Нина на Келти. В някои дни се влошава. „Сега се чувства по-добре, но не напълно здрав“.

Навсякъде около Фосет загиват хора, които е познавал или с които е работил. Жертви във войната стават повече от сто и трийсет членове на Кралското географско дружество. Кингсли, най-големият син на Конан Дойл, умира от раните си и от инфлуенца. Убит е землемер, с когото Фосет е работил към комисията по границите в Южна Америка. („Добър човек беше, всички го харесвахме – пише Фосет на Келти. – Искрено съжалявам.“) Приятел от неговата бригада е убит, когато се втурва да помогне на някого, акт, който Фосет нарича в официалния си доклад „проява на изключителна самоотверженост“.

Към края на войната Фосет описва някои от кръвопролитията, на които е станал свидетел, в материал, отпечатан в английски вестник под заглавие „Разказът на английски полковник за мащабно изтребление“. „Представете си дълъг 90 километра фронт с дълбочина от километър и половина до петдесет километра, буквално застлан от мъртви тела, някои дори едно върху друго на малки могилки – пише Фосет. – Ето в това се измерва платената цена. Маси от хора, отиващи на заколение, всяка следваща вълна тласка другите напред и те излизат на фронта волно или неволно. Ала никоя тънка линия не може да устои на човешката приливна вълна, нито може да продължава да убива до безкрайност. За мен няма по-ужасно свидетелство за безпощадния ефект на необуздания милитаризъм.“ И заключава: „Цивилизация ли? О, богове! Мога да опиша видяното единствено като абсурд. Безумна експлозия на най-низките човешки емоции“.

Сред целия този кървав хаос Фосет продължава да получава депеши, прославящи неговата храброст, и на 4 януари 1917 година „Лъндън Газет“ съобщава, че е удостоен с Медал за отлична служба. Ала макар тялото му да си остава непокътнато, на моменти умът му блуждае. Когато се прибира у дома си в отпуск, често седи с часове, без да говори, стиснал глава между дланите си. Търси утеха в спиритуализма и окултни ритуали, предлагащи начин да се общува с починали близки хора – убежище, потърсено от мнозина в Европа вследствие на скръбта им. Конан Дойл описва присъствие на сеанс, по време на който чува глас:

„Попитах:

— Ти ли си, момчето ми?

Той отвърна с напрегнат шепот, съвсем с неговия тон:

— Татко! – и след известна пауза: – Прости ми!

Отвърнах:

— Няма за какво да ти прощавам. Човек не би могъл да мечтае за по-добър син.

Силна ръка се отпусна върху главата ми и усетих целувка по челото.

— Щастлив ли си? – извиках.

Отново настана пауза, а после много кротко бе произнесено:

— Безкрайно щастлив.“

Фосет пише на Конан Дойл за собствените си преживявания с медиуми. Разказва как майка му, от която се е плашел, му проговорила по време на сеанс. Медиумът, проводник на духа й, казал: „Много те обичала като малко момченце и се разкайва, че се е отнасяла зле към теб“. И още: „Иска да ти изпрати обичта си, но се бои, че няма да бъде приета“.

В миналото интересът на Фосет към окултното в голяма степен е бил израз на младежко бунтарство и научно любопитство, допринесъл е към желанието му да се опълчи на ортодоксалните порядки в обществото и да прояви респект към племенните легенди и религии. Ала сега подходът му не произтича от обучението в Кралското географско дружество и изострената му способност за наблюдение. Той поглъща ненаситно невероятните учения на мадам Блаватски за хиперборейци и астрални тела, за Господари на Тъмната страна и ключове за вселената – Другият свят му изглежда по-привлекателен от този. (В „Земята на мъглите“ на Конан Дойл от 1926 година, продължение на „Изгубеният свят“, образът на Джон Рокстън, отчасти изграден по подобие на Фосет, се обръща съм спиритуализма и проучва съществуването на духове.) Сред някои от офицерите се носят слухове, че Фосет използва дъска за спиритични сеанси, популярен инструмент сред медиумите, за да взема тактически решения на бойното поле. „Той и офицерът му разузнавач се оттегляха в затъмнена стая и поставяха четирите си ръце, но не и лактите, върху дъската – пише в непубликувани мемоари Хенри Харолд Хеминг, тогава капитан в корпуса на Фосет. – После Фосет на висок глас питаше дъската дали това е потвърдена позиция на врага и ако нещастната дъска се плъзнеше в правилната посока, той не само включваше мястото в списъка с потвърдени позиции, а често нареждаше двайсет откоса с гаубица към него.“