Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Членовете на експедицията се връщат въодушевени при лодките и продължават движението си по реката. На 22 януари 1920 година двама членове от екипа на доктор Райс обикалят по брега и им се струва, че някой ги наблюдава. Връщат се на бегом в лагера и вдигат тревога. В миг на отсрещния бряг на реката индианци се разстилат подобно на ветрило. „Едър, як, тъмнокос и страшен наглед индивид зажестикулира оживено и взе да крещи сърдито – пише по-късно доктор Райс в доклада си до Кралското географско дружество. – Гъсти къси мустаци се мъдреха над горната му устна, а над долната стърчеше голям зъб. Той беше водачът на бандата, от която първо видяхме около шейсет души, но с всяка минута прииждаха още, докато изпълниха брега, додето поглед стигаше.“

Носят големи лъкове, стрели, тояги и стрелички за духане през тръби. Ала най-поразителна е кожата им. Тя е „почти бяла на цвят“, казва доктор Райс. Хората са от племето яномами, една от групите тъй наречени бели индианци.

При предишни експедиции доктор Райс е възприемал предпазлив бащински подход при среща с племена. Докато Фосет е с убеждението, че индианците трябва да останат възможно „най-незамърсени“ от хората от Запада, доктор Райс вярва, че трябва да бъдат „цивилизовани“, така че двамата с жена му основават училище в Сау Габриел на брега на Рио Негро, както и няколко медицински клиники, обслужвани от християнски мисионери. След едно посещение в училището доктор Райс съобщава на Кралското географско дружество, че „облеклото, обноските и общото впечатление, създавано от децата, са в поразителен контраст с мръсните села, пълни с голи малки дивачета отпреди“.

Сега, когато яномами се приближават към тях, хората на доктор Райс ги наблюдават предпазливо, въоръжени с разнообразни огнестрелни оръжия. Доктор Райс подрежда на земята дарове – ножове и огледала – и те заблестяват под слънцето. Вероятно заради насочените към тях оръжия индианците отказват да вземат подаръците, вместо това приближават с вдигнати лъкове. Доктор Райс нарежда да бъде отправен предупредителен изстрел над главите им, но жестът само провокира индианците, които започват да изпращат стрели и една от тях се забива в стъпалото на доктора. Тогава доктор Райс издава команда да се открие огън и да се стреля на месо. Не е известно колко индианци са загинали при схватката. В обяснението си пред Кралското географско дружество Райс пише: „Нямаше друга алтернатива, те бяха агресивни и осуетиха всички опити за разговор и примирие, с което ни принудиха да се отбраняваме. Искрено съм разочарован, че сблъсъкът завърши така катастрофално за тях“.

Индианците се оттеглят, а доктор Райс и хората му се качват на лодките и бързат да отплават надалеч. „Чувахме страховитите им крясъци, докато ни преследваха“, пише доктор Райс. Когато експедицията накрая излиза от джунглата, изследователите са прославяни за храбростта им. Ала Фосет е силно възмутен и пише до Кралското географско дружество, че да се стреля безразборно по индианци е недопустимо. Не се въздържа да отбележи, че доктор Райс „е хукнал да бяга през глава“ в мига, щом е съзрял опасност, и че е „твърде мекушав за истинската игра“.

Ала сведенията, че докторът е открил древни индиански рисунки и възнамерява да се върне в джунглата с още по-модерно оборудване, силно изнервят Фосет, който се опитва да си осигури финансиране от Бразилия. В Рио той е отседнал при британския посланик сър Ралф Паджет, близък приятел, който лобира в негова полза пред бразилското правителство. Въпреки че Кралското географско дружество е отказало да даде от силно ограничените си ресурси на Фосет, препоръчва го горещо пред бразилските власти. В телеграмата им до правителството пише: „Вярно е, че той има репутацията на човек, с когото е мъчно да се сработиш, но пък притежава невероятни способности да се справя с трудности, обезкуражаващи всеки друг“. На 26 февруари е уредена среща с бразилския президент Епитасио Песоа и с прочутия изследовател и началник на Службата за закрила на индианците Кандидо Рондон. Фосет се представя като полковник, макар след войната да се е оттеглил от военна служба с чин подполковник. Неотдавна е подал петиция до британското военно министерство да одобри повишението му в чин, тъй като това би помогнало на усилията му да получи средства в Южна Америка. В следваща молба е още по-конкретен: „По-високият чин ще придаде известна тежест в преговорите с местните власти. Подполковник не само е еквивалент на местното „команданте“, една степен под полковник, но и е звание, изгубило престиж поради големия брой временни служители, на които е давано“. И в двата случая военното министерство отказва на молбите му, но той, така или иначе, раздува чина си и продължава да поддържа толкова упорито илюзията, че почти за всички, включително за роднини и приятели, става „полковник Фосет“.