Карл Май - През пустинята

— Лъгал ли съм те някога?

— Не. Ти си ми брат, другар, приятел, съратник и аз ти вярвам. Ще заслужа пушките.

— Ще ги заслужиш обаче само ако най-напред позволиш на турците да минат необезпокоявани.

— Няма да видят и един от моите хора!

— А след това ще попречиш на войниците да се върнат, ако аз не успея да ги обградя и пленя.

— Ще блокирам не само прохода, но и страничните долини, така че турците да не могат да мръднат нито надясно, нито наляво, или пък напред, или назад.

— Това е добре. Но все пак не искам да се пролива много кръв. Войниците не са виновни, те са длъжни да се подчиняват. А ако бъдем жестоки, падишахът в Стамбул е достатъчно могъщ, за да изпрати голяма войска, която да ни унищожи.

— Разбирам те. Един добър пълководец трябва да умее да предвижда нещата докрай дори и след победата. Кога ще дойдат турците?

— Техните военачалници ще организират всичко така, че да нападнат Шейх Ада утре на зазоряване.

— Изненадата ще бъде за самите войници. Знам, че си храбър воин. Ти ще направиш с турците същото, което направиха хадедихните с враговете си долу в равнината.

— Ти си чул и за това?

— Че кой не го знае? Вестта за такива подвизи бързо се разпространява през планини и долини. Мохамед Емин превърна хората си в най-богатото племе по тези места.

Али бей скришом ми се усмихна, а след това каза:

— Не е лесно да се пленят хиляди хора, без да се стигне до битка.

— Е, този подвиг не би могъл да извърши дори и самият Мохамед Емин, макар да е силен и храбър. При него е бил някакъв чужд пълководец.

— Чужденец ли? — попита Али бей. Него го дразнеше това, че бадинанът не ми обръщаше внимание, и използва възможността да го засрами.

— Да, един чужденец — отговори Хюсеин ага. — Не знаеш ли?

— Разкажи ми.

Кюрдът направи това по следния начин:

— Мохамед Емин, шейхът на хадедихните, седял пред палатката си и провеждал съвета на старейшините на своето племе. Тогава един облак се разтворил и към тях се приближил ездач, чийто кон се приземил в средата на кръга от старейшини.

— Ес селям алейкюм! — поздравил той.

— Алейкюм ес селям! — отвърнал Мохамед Емин. — Кой си ти, чужденецо, и откъде идваш?

Конят на ездача бил черен като нощта. А той самият носел ризница, на ръцете и краката си брони, а също и шлем от истинско злато. Около шлема му бил навит шал, изтъкан от хуриите в рая, защото в тъканта му кръжали хиляди живи звезди. Дръжката на копието му била от чисто сребро, а върхът му блестял като лъч от светкавица; под него пък били закрепени брадите на сто убити врагове. Камата му искряла като диамант, а мечът му можел да разсича стомана и желязо.

— Аз съм пълководец от далечна страна — отвърнал обгърнатият в сияния мъж. — Аз те обичам и преди един час чух, че племето ти ще бъде изтребено. Затова яхнах коня си, който може да лети като мисълта на човек, и дойдох да те предупредя.

— Кой иска да унищожи племето ми? — попитал Мохамед Емин.

Небесният мъж назовал името на врага.

— Сигурен ли си в това?

— Моят щит ми казва всичко, което става по земята. Погледни тук!

Мохамед Емин погледнал златния щит. В средата му имало благороден гранат, пет пъти по-голям от мъжки юмрук, и в него той съзрял всички свои врагове; как те се събират, за да потеглят срещу него.

— Господи, каква войска! — извикал той. — С нас е свършено.

— Не е, защото аз ще ви помогна — казал чужденецът. — Събери всичките си воини около стъпаловидната долина и чакай, докато ти доведа враговете!

Той дал знак на коня си, яхнал го отново и изчезнал зад облака. Мохамед Емин обаче въоръжил хората си и потеглил към стъпаловидната долина, обсадил я от всички страни, така че врагът спокойно да може да влезе в нея, но да не може да се измъкне оттам. На другата сутрин непознатият герой отново дошъл. Той сияел като хиляда слънца и тази светлина заслепила враговете така, че те затворили очи и го последвали по стъпалата на долината и влезли в нея. Там обаче чужденецът обърнал щита и враговете на хадедихните отворили очи. Тогава видели, че се намират в една долина, от която нямало изход, и се предали. Мохамед Емин не убил противниците си, но взел част от стадата им и им поискал налог, който те трябвало да му плащат всяка година, докато свят светува. Това разказа кюрдът и млъкна.

— И какво станало с непознатия пълководец — попита беят.

— Ес селям алейкюм! — казал той. — После черният му жребец се издигнал в облаците и изчезнал! — гласеше отговорът на кюрда.