Карл Май - През пустинята

— Чоде тавешкет (Господ да те пази) — отговори беят. — Ти ме познаваш? От кое племе си?

— Аз съм бадинан, о, бей!

— От Калони ли?

— Да, от Калахони, както го наричаме ние.

— Все още в къщите си ли живеете?

— Не. Вече се преместихме в колибите.

— Те сигурно са някъде наблизо?

— Защо мислиш така?

— Когато един воин се отдалечава на голямо разстояние от жилището си, взема със себе си и пушка. А твоята не е с теб.

— Отгатна. С кого искаш да говориш?

— С твоя вожд Хюсеин ага.

— Слез от коня и ме последвай!

Скочихме от седлата и поведохме конете за юздите. Наистина не разбирах всичко, но с помощта на това, което вече бях научил междувременно, успях да схвана смисъла на водения разговор. Кюрдът ни поведе към вътрешността на гората, където видяхме издигната от отсечени дървета преграда, зад която имаше много колиби, направени само от пръти, клони и листа. В преградата беше оставен един отвор, през който можеше да се минава. Видяхме лудуващи между колибите и дърветата деца, докато възрастните, мъжете и жените се занимаваха с разширяването и укрепяването на преградата. Върху една от по-големите колиби седеше мъж. Това беше вождът, застанал на това място, за да вижда всичко наоколо и да може по-добре да ръководи работата. Щом Хюсеин ага видя моя спътник, скочи отгоре и се запъти към нас.

— Добре дошъл! Господ да увеличи богатството ти! С тези думи вождът на бадинаните му подаде ръка и накара една жена да разстеле одеяло, върху което седнахме. Изглежда, изобщо не ме забелязваше. Един джесид би се отнесъл учтиво и с мен. Същата жена, която вероятно беше съпругата му, донесе три лули, издялани доста грубо от портокалово дърво, а едно младо момиче поднесе една паница, в която имаше грозде и резени от пити с мед. Хюсеин извади от пояса си торбичката с тютюн, изработена от котешка кожа, отвори я и я предложи на Али бей.

— Таклиб бела нарек, аубеин мабатал (Тези церемонии са излишни между нас) — каза той.

Тогава кюрдът бръкна с мръсните си ръце в меда и извади с пръсти едно парче, което пъхна в устата си. Беят напълни лулата си и я запали.

— Кажи ми, ние с теб приятели ли сме? — започна разговора Али бей.

— Да, между теб и мен има приятелство — гласеше простичкият отговор.

— А между твоите и моите хора?

— Също и между тях.

— Ще ме помолиш ли за помощ, ако дойде враг и те нападне ненадейно?

— Ако не съм достатъчно силен, за да го победя сам, ще те помоля за помощ.

— А ти би ли ми помогнал, ако поискам подобно нещо?

— Ако твоят враг не е мой приятел, ще го направя.

— Пашата на Мосул приятел ли ти е?

— Турчинът е мой враг и враг на всички свободни кюрди. Той е разбойник, който краде стадата ни и продава дъщерите ни.

— Чу ли, че Шекиб Халил ще ни нападне в Шейх Ади?

— Научих го от моите хора, които ти използваш за съгледвачи.

— Враговете ще минат през твоите земи. Какво смяташ да правиш?

— Ще видиш. — Хюсеин ага посочи с ръка към колибите наоколо. — Напуснахме Калахони и си построихме колиби в гората. Сега издигаме стена, зад която да можем да се защитаваме, като ни нападнат турците.

— Те няма да ви нападнат.

— Откъде знаеш?

— Предполагам. Ако войските на пашата искат да ни изненадат, то преди това трябва да избягват всякакви битки и вдигане на шум. Така че ще минат през земите ти кротко и тихо. Може би дори ще се откажат от широкия път и ще минат през горите, за да стигнат незабелязано до склоновете на Шейх Ади.

— Мислите ти са правилни.

— Но след като войниците ни победят, ще се обърнат срещу вас и ще ви нападнат.

— Ти няма да се оставиш да те победят.

— Ще ми помогнеш ли?

— Да. Какво трябва да направя? Да изпратя ли бойците си в Шейх Ади?

— Не, защото имам достатъчно воини, за да се справя с турците. Само трябва да скриеш бойците си и да оставиш турските войници да минат свободно, за да мислят, че са в безопасност.

— И да не тръгвам след тях ли?

— Не. Но ще им преградиш пътя, за да не могат войските да се върнат назад. Проходът при втория хълм оттук към Шейх Ади е толкова тесен, че през него могат да минат един до друг само двама души. Ако направиш там един вал с двайсет души, ще си в състояние да спреш хиляда турци.

— Ще го направя. Но какво ще ми дадеш в замяна?

— Ако не се намесиш в битката, така че сам да победя враговете си, ще получиш петдесет пушки, но ако влезеш в боя и се държиш храбро, ще ти дам сто турски пушки.

— Сто турски пушки! — извика Хюсеин ага въодушевен. Той с такава бързина бръкна в меда и пъхна голямо парче в устата си, та си помислих, че ще се задави с него. — Сто турски пушки! — повтори той, дъвчейки. — Ще удържиш ли на думата си?