Карл Май - През пустинята

— Казах им, че ще принеса жертва на шейх Шемс и сега мъжете отидоха в гората, за да донесат необходимите дърва. Ако искаш да присъстваш на жертвоприношението, си добре дошъл. Но сега извинявай, ефенди! Ето, вече идват биковете за жертвоприношението.

Пир Камек се приближи до гробницата, към чиято стена тъкмо водеха дълга редица от волове. Ние бавно го последвахме.

— Какво ще стане с животните? — попитах преводача си.

— Ще бъдат заклани.

— За кого?

— За шейх Шемс.

— Може ли слънцето да яде бикове?

— Не, то отстъпва даровете на бедните.

— Само месото ли?

— Всичко: месото, костите, вътрешностите и кожата. Мир шейх хан се занимава с разпределението.

— А кръвта!

— Тя не се пие, а се заравя в земята, защото душата е в кръвта.

Това беше схващането според Стария завет, че животът, душата се намират в кръвта. Разбрах, че тук не става дума само за езическо жертвоприношение, а за засвидетелстване на любовта, което трябва да даде възможност на бедните да честват празничните дни без грижи за прехраната.

Щом стигнахме до мястото, мир шейх хан тъкмо излизаше от вратата, следван от пир Камек, няколко шейхове, кавали и голям брой факири. Всички държаха в десниците си по един нож. Мястото беше заобиколено от голяма група воини, които държаха пушките си готови за стрелба. Тогава мир шейх хан хвърли връхната си дреха, скочи върху първия бик и заби ножа си в шийния му прешлен с такава точност, че животното веднага рухна мъртво на земята. В същия миг от стотици гърла екнаха ликуващи викове и изтрещяха също толкова изстрели.

Мир шейх хан се оттегли, а пир Камек продължи започнатото. Заслужаваше си да се види тази неповторима гледка: как мъжът с бяла коса и черна брада скачаше от един бик на друг и ги поваляше подред с един точен удар на ножа. При това действие не се проля нито капка кръв. След него обаче се приближиха шейховете, за да отворят артериите на вратовете на жертвените животни, а факирите се приближиха с големи съдове, за да съберат кръвта. Щом и това свърши, доведоха голям брой овце, първата от които отново бе убита от мир шейх хан, а останалите бяха заклани от факирите.

Тогава Али бей се приближи към мен.

— Искаш ли да ме придружиш до Калони? — попита той. — Трябва да си осигуря подкрепата на бадинаните.

— Не живеете ли в разбирателство с тях?

— Щях ли тогава да избирам сред тях моите съгледвачи? — гласеше контравъпросът. — Техният предводител ми е приятел.

Но има случаи, в които човек трябва да е колкото може по-предпазлив. Ела!

Не беше необходимо да вървим дълго, за да стигнем до голямата, изградена от груби камъни къща, в която Али бей живееше по време на празника. Тук вече ни чакаше жена му. На терасата бяха постлани много килими, върху които ние седнахме, за да закусим. Оттук можехме да обхванем с поглед почти цялата долина. Навсякъде седяха хора. Всяко дърво се беше превърнало в палатка.

От другата страна вдясно от нас имаше един храм, посветен на шейх Шемс, на слънцето. Той беше построен така, че първите лъчи на слънцето да падат върху него. Когато по-късно влязох вътре, видях само четири голи стени, без никакви предмети, от което можеше да се направи заключение, че тук става дума само за идолопоклонничество. Но в един улей на пода течеше светла водна струя, а по чистата варовикова стена видях написани на арабски думите: «О Слънце, о светлина, о живот от Бога!»

От външната страна на храма седяха няколко семейства на богатите кочери. [150] Кочери — скитащи племена. — Бел. нем. изд. Мъжете бяха насядали край стената, облечени в светли жакети и тюрбани, и имаха фантастични оръжия. Жените носеха копринени дрехи, а косите им бяха сплетени на дълги плитки, в които имаше затъкнати цветя. Челата им бяха украсени със златни и сребърни монети, а около шиите им висяха дълги нанизи от пендари, стъклени перли и гравирани камъни.

Пред мен до ствола на едно дърво седеше един човек от Синджар. Кожата му беше тъмнокафява, но дрехите му бяха бели и чисти. Той оглеждаше околността с проницателен поглед и от време на време отстраняваше дългата коса от лицето си. Пушката му имаше груб, стар затвор и запалването ставаше с фитил, а ножът му бе с лошо издялана дръжка. Личеше си, че този човек умее да борави с тези прости оръжия. До него край малък огън седеше една жена и печеше ечемичена питка, а над него, в клоните на дървото, се катереха две полуголи кафяви момченца, които вече също носеха свои ножове, затъкнати в увито около телата им тънко въже.