Карл Май - През пустинята

Недалеч от тях се бяха разположили много градски жители, вероятно от Мосул. Мъжете хранеха мършавите си магарета, жените бяха бледи и бедно облечени, жива картина на мизерията, мъката и робството, на което са изложени тези хора.

После забелязах мъже, жени и деца от Шейх Хан, от Сирия, Мидид и Самсат, от Мардин и Нисибин, от областта на Кенда-пи и Делмамикан, от Кокан и Кочалиан, та дори и от района на Тузик и Делмагумгумуку. Стари и млади, бедни и богати, всички бяха чисти. Някои бяха украсили тюрбаните си с щраусови пера, а други едва прикриваха голотата си. Но всички носеха оръжие. Държаха се помежду си като братя и сестри. Нито една жена и нито едно момиче не криеха лицата си от непознатите — това бяха членове на едно голямо семейство, което се срещаше тук.

В този момент екна залп и видях как мъжете на по-малки или по-големи групи се отправиха към гробницата.

— Какво правят онези хора там? — попитах аз Али бей.

— Отиват да си вземат месо от принесените в жертва животни.

— А има ли някакъв надзор при тази работа?

— Да. Идват само бедните. Те се нареждат по реда на племената и местоживеенето си. Придружават ги техните водачи или показват документ от него.

— Вашите свещеници нищо ли не получават от месото?

— От тези бикове не. В последния ден на тържествата обаче се убиват няколко животни, които трябва да бъдат съвсем бели. Тяхното месо е за свещениците.

— Имам още един въпрос! — продължих аз. — Могат ли вашите свещеници да вършат грехове?

— Че защо да не могат? Нали са хора?

— Също и мир шейх хан ли? Пировете и светците?

— И те.

— Мислиш ли, че и великият светец шейх Ади е вършил грехове?

— И той е бил грешник, защото не е бил бог.

— А оставяте ли греховете да тежат на душите ви?

— Не. Отстраняваме ги.

— Как?

— Чрез символи на чистотата, с огън или вода. Знаеш, че още вчера или днес сме се изкъпали. Като правим това, ние изповядваме греховете си и тържествено се вричаме, че се отказваме от тях. Тогава водата ги отнася. А довечера ще видиш как ще пречистим душите си с пламъци.

— Вярваш ли, че душата не умира с тялото?

— Как би могла да умре, щом е от Бога?

— Как ще ми го докажеш, ако не вярвам в това?

— Шегуваш се. Не пише ли във вашия китаб: «Be юзюне хаят нефесини нефх еиледи» («Той му вдъхна живо дихание през носа»)?

— Добре, щом душата не умира, къде остава тя след смъртта на тялото?

— Ти отново вдъхваш въздуха, след като го издишаш. Също и Божият дъх се връща обратно при него, след като е пречистен от греховете… Но хайде да тръгваме!

— На какво разстояние оттук е Калони?

— Дотам има четири часа езда.

Конете ни бяха долу. Яхнахме ги и излязохме от долината, без някой да ни придружава. Пътят се изкачваше по стръмния склон на планината, а щом стигнахме до билото, пред нас се ширна планинска местност обрасла с гъсти гори, набраздена от многобройни долини. Тези земи се населяваха от племената на кюрдите мисури, част от които са и бадинаните. Пътят ни ту се спускаше надолу, ту се изкачваше нагоре или лъкатушеше между голи скали, ту минаваше през гъсти гори. По склоновете видяхме няколко малки селца, но къщите им бяха изоставени. На места трябваше да минаваме през студените води на някой див планински поток, устремяващ се към Гомел, за да се влее с нея в Газир, която продължава към пълноводната Саб и заедно с нея излива водите си в Тигър при Ески Кушаф. Споменатите къщи бяха заобиколени от лозя, край които растяха сусам, жито и памук. Особена красота им придаваха цветовете и плодовете на добре гледаните смокинови, орехови, нарови, праскови, черешови, черничеви и маслинови дървета.

Никой не ни срещна, защото всички джесиди, които обитаваха земите до Джулемберг вече се намираха в Шейх Ади.

Вече от два часа бяхме на път, когато чухме, че някой ни вика.

От гората излезе един мъж. Беше кюрд, обут в широки панталони, чиито крачоли долу бяха разтворени, а босите му крака — обути в селски обувки с върви. Тялото му бе покрито от риза с четириъгълен отвор около шията, която висеше чак до прасците му. Гъстата му коса се спускаше на къдрави кичури по раменете, а на главата си носеше странна филцова шапка, приличаща на огромен паяк, чието кръгло тяло покриваше темето му, а дългите му крака висяха отстрани върху раменете му. В пояса си носеше нож, вулия с барут, торбичка с куршуми, но пушка не се виждаше.

— Ни врьол киер! (Добър ден!) — поздрави ни той. — Накъде е тръгнал храбрият Али бей?