Карл Май: Край Бизоновото езеро

— Аз самият. Мога ли да отседна при вас?

— Да, елате, елате! Росарита, Росарита — викна той, разтваряйки завесата на копринената й палатка, — излез, сеньор Педро Диас от експедицията се върна!

Тя се появи и също се уплаши, като видя убиеца на индианци.

— Идвайте и влизайте, защото трябва да ни разправяте, сеньор Диас! — помоли Пена, като го тикна към палатката, където тримата се настаниха. — Как стоят нещата с експедицията?

— Унищожена!

Баща и дъщеря пребледняха.

— А дон Естебан?

— Мъртъв!

— Кучильо, Бараха, Ороче, Бенито?

— Всички са мъртви. Аз съм единственият, който се измъкна.

— Санта Мадона!

Росарита нададе писък и захлупи лице в шепи.

— А Тибурсио Ареляно?

— Той не е участник в експедицията, по-скоро я преследваше като враг. Младият граф Де Медиана беше още жив, когато напуснах Мъгливите планини, а току-що узнах от един ловец, който е тук при вас, че по всяка вероятност той ще се добере благополучно до родния край.

— Граф де Медиана? Но нали казахте, че дон Естебан е мъртъв!

— Действително! Дон Естебан де Аречиса — или по-точно граф и херцог Де Медиана, както само вие го знаехте — е мъртъв. Той умря след саванен съд като убиец и детепохитител. Но неговият племенник, младият граф Де Медиана, е жив. Аз го оставих в лошо положение — разбойниците на саваната и апачите се канеха да го обсадят. Но при него бяха Големия орел и Падащата светкавица, а и Соколово око, най-храбрият от команчите, ще го подкрепи. Имам ангажимента да ви поздравя от негово име, сеньор Агустин, както и вас, сеньорита!

— Неговият племенник, младият граф Де Медиана? Не го познавам и изобщо не зная нищичко за него!

— Познавате го много добре! Това е Тибурсио Ареляно.

— Тибурсио? — попита дон Агустин сащисан.

— Тибурсио? — възкликна и Росарита, отпускайки ръце. — Значи той е жив. Не е мъртъв?

Руменината се върна в страните й, а очите й започнаха отново да блестят.

— Нали това казах!

— Разказвайте, разказвайте! — викна хасиендерото. — Трябва нещо ужасно да се е случило!

— Слушайте тогава! И започна.

Те слушаха със затаен дъх думите, с които Диас описваше преживелиците си. Не го прекъсваха и дори когато свърши, в малкото, проветриво помещение задълго остана тихо.

Най-сетне хасиендерото си пое дълбоко дъх.

— Неведоми са пътищата господни. Росарита, бедният растреадор сега е мой, а и също твой господар!

В този миг отвън прозвуча многогласен вик на уплаха. Дон Агустин и Диас побързаха да излязат. Всички мъже бяха грабнали оръжията и гледаха към долния бряг на езерото, където бе изскочил един въоръжен до зъби индианец. Целият му кон бе накичен със скалповете на убити врагове; през живописната, тюрбаноподобна лента на челото му се виеше кожата на гърмяща змия; в пояса му блестяха томахавка и нож за скалпиране, а в дясната си ръка държеше обкована със сребърни гвоздеи пушка.

— Индианец! На оръжие, на оръжие! — разнесоха се викове наоколо.

Привлечен от тях, сър Уилям се измъкна от палатката си.

— Идва някакъв червенокож. Май ще трябва да се бием!

— Не ме е грижа!

Той се върна в палатката.

Индианецът се приближаваше и скоро можаха да различат шарките на лицето му.

— Той е команч, сеньор Пена! — успокои ги Уилсън.

— Да, команч — пригласи Диас. — Няма защо да се безпокоите, сеньорита!

Хасиендерото успокои вакеросите.

— Соколово око, por Dios, това не е никой друг, а Соколово око! — провикна се един глас.

Това беше Енсинас, който си проби път напред и се завтече към своя червенокож познайник.

— Сиболерото! — викна този. — Иска ли моят бял брат да ми каже къде стои бледоликият, който се нарича Агустин Пена?

— Чернобрадият мъж до палатката!

Индианецът долетя в галоп, закова коня и сведе пушката. — Соколово око, команчът, идва да поздрави своите бели приятели. Този бял сеньор Агустин Пена ли се казва?

— Да — отговори хасиендерото.

— Не е ли дошъл при Бизоновото езеро Педро Диас, индианският убиец?

— Аз съм този!

— А един мъж с четири очи, който…

Той спря по средата, защото съгледа Уилсън и неговото присъствие отговори на въпроса му. После видя Росарита, която се бе оттеглила боязливо при входа на палатката си. Скочи бързо от коня и се намери пред нея.

— Соколово око, команчът — продължи, — трябва да даде на красивата дъщеря на белия този пръстен като знак, че Тибурсио, Големия скаут, е още жив!

Това бе пръстенът на Фабиановата майка, получен от Аречиса. Тя го взе с треперещи пръсти от ръката на Соколово око. После команчът се обърна към хасиендерото.