Карл Май - Край Бизоновото езеро

Твърде малко пушки се насочиха към тях. Апачите се събраха в малка плътна група.

— Къде е Ел Местисо? — провикна се канадецът, прониквайки сред все още държащите се на краката си врагове.

— И Кървавата ръка, негодяят? — обади се Пепе.

Покрай тях прелетя Соколово око. Неговите остри очи видяха този, когото търсеше.

— Умната лисица изпрати Соколово око да вземе скалпа на Черната птица, врещящата баба.

Томахавката му изсвистя отдолу нагоре в брадичката на вожда и той полетя към земята. Наблизо се бяха вкопчили Фабиан и Ел Местисо.

— Лешоядите ще изкълват сърцето на разбойника!

Команчът заби ножа си между плешките на престъпника, който рухна с гъргорене на земята.

— Соколово око! — чу се гласът на канадеца. — Тук е старият! Дарявам косите му на Умната лисица, на когото моят брат да ги отнесе!

Там, откъдето се разнесе гласът, лежеше на земята вързаният Мано Сангриенто.

Нито един от апачите не беше се изплъзнал — от нападателите жив беше само Кървавата ръка, но и за него нямаше никакво спасение. Планът на команча се бе оказал превъзходен и бе довел до тотално унищожение на враговете.

На светлината на огъня последва сцена на поздравления, по-жива от която не би могло да се измисли. Фабиан още не бе имал възможност да говори с дон Агустин. Сега той пристъпи към него.

— Дон Агустин!

— Тибур… por Dios, прощавайте, екселенсия, не можах да се…

— Къде е сеньорита Росарита? — прекъсна другият извинението.

— В гората.

— Сама?

— Под закрилата на Енсинас.

— Знаят ли вакеросите мястото?

— Франсиско беше там.

— В такъв случай ще ме извините, дон Агустин!

Той се затича към вакеросите, които се бяха заели да се превързват един друг.

— Сеньор Франсиско, знаете ли къде е сеньорита Росарита?

— Да.

— Водете ме при нея!

Дебютиращият герой, който се бе държал толкова храбро, че дори отнесе няколко леки рани, закрачи напред. Дълбоко в гората имаше малка полянка и на нея за Росарита бе построена колиба, в която тя очакваше под закрилата на неустрашимия сиболеро изхода от битката. Чула стрелбата и крясъците на боя, тя не можеше и да помисли за сън. Беше се изправила при входа на колибата и се мъчеше да отгатне резултата от сражението.

По едно време изстрелите престанаха.

— Сеньор Енсинас, дали сме победили?

— Сигурно, защото виковете на апачите бяха яростни, а не победни.

— Но навярно и ние имаме мъртви и ранени — угрижи се тя. — Трябва да тръгвам, трябва да отида при татко и да видя дали не му се е случило нещо. Водете ме при него, Енсинас!

— Нямам право, сеньорита! Вашият баща заповяда да чакаме тук, докато дойде или прати вестител. Чуйте, това са стъпки!

Един мъж си проби път през храсталака. Зад него идваше друг.

— Франсиско! Как стоят нещата?

— Победихме, сеньор Енсинас!

— А татко?

— Жив и здрав, сеньорита!

— Слава богу! Там ли са белите, които се намираха при команчите?

— Всички.

— И Тибурсио Ареляно?

— Той също е налице — отговори от мрака втората фигура и пристъпи напред. — Ще позволите ли да ви го докаже?

— Тибурсио! — извика тя, овладяна от силата на мига, и протегна ръце към него.

Той я обгърна и притегли нежно към себе си.

— Росарита, дали сте си мислела за мен така, както аз за вас — всеки ден, всеки час, всеки миг?

— Да! — прошушна девойката, след което обаче отблъсна леко ръцете му. — Хайде, водете ме сега при татко!

Той я взе за ръка и закрачи с нея към корала. Сиболерото и Франсиско ги последваха.

Когато стигнаха при езерото, изгърмя още един изстрел — последният. Победителите бяха провели съд над Кървавата ръка и куршумът на Соколово око прониза коварното му сърце.

— Команчът ще прибави неговата коса към скалповете на Ел Местисо и Черната птица — рече той, докато отделяше косите му. — Кучетата на апачите ще дадат своите меса на вълците и чакалите, а воините на команчите ще се върнат при вигвамите си с оръжията и косите на своите врагове!

Неколцина от вакеросите вече издигаха палатките на предишното им място. Белите насядаха със Соколово око край лагерния огън да чуят разказите на героите на саваната. Само за бонансата не бе споменато. Тя си остана засега в тайна…

На другия ден англичанинът стоеше пред палатката си; на лявата си ръка имаше бинт. По време на битката чудакът се бе представил изключително храбро и беше получил дълбока, но неопасна прободна рана.

— Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Вече не се мярка никакъв апач!