Карл Май - Край Бизоновото езеро

Междувременно всички канута бяха довършени и индианците се приготвиха за потегляне.

— Моите братя ще седнат в кануто, а Соколово око и Бизоновата грива ще яздят по двата бряга — за да ги пазят и за да потърсят следите, оставени от апачите и разбойниците.

Идеята беше одобрена. Бизоновата грива възседна коня на канадеца и взе коня на мигелета за юздите, а Соколово око се върна на другия бряг. Скоро ездачи и лодки потеглиха.

Големия орел седеше с Фабиан между гребците, под чиито удари плавателният съд се носеше с невероятна бързина. Той беше безкрайно щастлив както и Пепе, че младият граф Де Медиана отново е при тях. Но всички горяха от желание да настигнат враговете и да си разчистят сметките с тях…

Беше ранно утро и вакеросите седяха # с изключение на двама, излезли на разузнаване — на брега на Бизоновото езеро. Двамата сиболероси също бяха при тях.

Компанията говореше за чудатия англичанин и неговата мания — Бегача на прерията.

— Има ли наистина такъв бегач? — попита Франсиско, младият вакеро. — Аз никога не съм го виждал.

— Има естествено — отговори Енсинас, — и не е чудно, че не сте го виждали, защото… колко надалеч, да речем, сте излизали по света?

— От хасиендата Дел Венадо дотук, до Бизоновото езеро. Или може би това не е достатъчно далеч?

— Светът е още малко по-широк, както обикновено казват хората, мой малки ми дон вакеро, и аз мисля, че Белия бегач на прерията не търчи напред-назад между хасиендата и Бизоновото езеро.

— Толкова изключително животно ли е?

— Ами как! Той е несравним красавец и бегач… ее, казвам ви, той се придвижва в тръс, както най-добрият бегач в галоп!

— Вие виждали ли сте го вече, сеньор Енсинас?

— Да, но само отдалече, макар че и това може да се нарече голямо щастие, тъй като малцина са онези, които са стигнали по-близо до него.

— Той е бял кон?

— Така е.

— Значи и неговите предци са били бели?

— Какво ви скимна! Той изобщо не е бил раждан, няма нито родители, нито родословно дърво.

— Как е възможно?

— И аз не зная, чувал съм, че е бил видян още преди шестстотин години.

Като всички простодушни прерийни и саванни мъже и Енсинас беше пленник на суеверия.

— Но вие сигурно знаете, че конете са докарани от Испания в Америка едва преди триста години?

— Por Dios, ама че умник се извъдихте, сеньор Франсиско! Вие да не би да сте присъствали, когато са дошли? И аз не казах ли току-що, че той не води потеклото си от кон? За какъв дявол са ни вашите испански кранти? Той е на възраст шестстотин години, може би вече на хиляда, и никога не е бил залавян!

— Почти ми се иска да кажа, че аз ще го уловя — заяви Франсиско, начеващият герой.

— Аз лично вярвам, че вие сте единственият, комуто това би се удало, след всичко, което вече сте успели да извършите. Колко диви мустанга сте заловили с ласото си и сте обуздали?

— Досега за съжаление нито един.

— Тогава започнете с Белия бегач и лаврите ще са за вас, ако го уловите. Но трябва да ви кажа, че това още на никой вакеро не се е удало. Копитата на това животно са по-твърди и от кремък. Който го преследва прекалено надалеч, не се връща.

— Нима някой го е преследвал толкова надалеч?

— Един ловец от Тексас, който ми разказа.

— Трябва и вие да ни разкажете. Ей, Сенчес, я дай на сеньор Енсинас няколко глътки мескал; няма по-добро средство за опресняване на паметта от тази напитка!

— Колко умен и мъдър сте вече, сеньор Франсиско! Но трябва да чуете историята ми.

— Какво чакате?

— Преди няколко години в Тексас пристигна един забележителен английски чешит — досущ като тоя дон Уилям — и предложи на най-прочутия ловец там хиляда златни монети, ако му доведе Белия бегач на прерията. Ловецът прие предложението. Набави си изключително бърз кон, най-добрия бегач, който хората знаеха, и препусна по саваната.

— Намерил ли е Бегача?

— Намерил го е, казвам ви, и това не било само някаква случайност, а чисто и просто неимоверно щастие.

— И го е преследвал?

— То се знае! Преследвал го с високо размахано ласо, преминал през пропасти, прескачал скали, плувал по реки, летял из просторни равнини. Конят му бил бърз като вятъра и Белия бегач всеки миг губел от своята преднина.

— С какво удоволствие го слушам! Сигурно му е метнал примката на врата!

— Почакайте малко, сеньор Франсиско! Като ви казвам, че Бегача губел от преднината си, това не означава, че се е оставил да го заловят. Той изоставал, защото постоянно се обръщал назад, мятайки на преследвача си поглед, от който бликали гибел и смърт. И въпреки това тексасецът го следвал, макар да бил чувал, че Бегачът не е кон, а Духа на саваната, който препуска из степта само за да заблуждава хората. Той мислел единствено за хилядата златни монети и продължавал да язди ден и нощ. Преднината ставала все по-малка, ала въпреки това ловецът не стигнал толкова близо, че да може да използва ласото си. Настанала нощ и конят му започнал да се уморява.