Карл Май - Край Бизоновото езеро

— Позволете, сеньор Пена, да разпънем палатката си! Аз се казвам Едгар Алан Уилсън и съм водач на този лорд от Стара Англия.

Дон Агустин кимна в знак на съгласие и се обърна към дъщеря си, която се приближаваше.

— Сдобихме се с компания, Росарита. Това е сър Уилям Уолърстоун, а този — мастър Уилсън. Двамата искат да заловят Белия прериен жребец.

Момичето се поклони и се изчерви, смутено от англичанина, който отново бе уловил очилата си и възхитено я зяпаше през големите стъкла.

— Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Коя е тази мис?

— Доня Росарита, дъщерята на сеньор Пена най-вероятно.

— Well! Попитайте я дали мога да я нарисувам!

— Вие сте художник, сър Уилям? — попита дон Агустин, който бе разбрал английските слова.

— Художник? Не ме е грижа! Аз пътувам из саваната, за да я рисувам и да заловя Бегача на прерията. Ще нарисувам мис Росарита!

— Веднага щом заловите Бегача, сър! — съгласи се усмихнато хасиендерото. — А сега опънете палатката си, моята прислуга с удоволствие ще ви помогне.

— Не ме е грижа! За тези неща този мъж се грижи — така пише в договора!

Дон Агустин и Росарита се оттеглиха, а англичанинът се настани спокойно на земята и зачака да му бъде приготвена палатката, след което влезе да почине от ездата. Уилсън пък се присъедини към вакеросите и се включи в оживен разговор с Енсинас и Паскуал…

Четирите бойни канута на апачите се спускаха по Рио Хила, без индианците да забележат Уолърстоун и Уилсън, които бяха построили нощната си квартира на известно разстояние от влажния бряг и не бяха запалили огън.

Реката скоро направи завой. Апачите пристанаха там за почивка. На сутринта Уилсън пресече завоя и тъй като с конете напредваше по-бързо от апачите, които бяха принудени да следват криволиците на течението, стигна със своя спътник до Бизоновото езеро преди тях. Той реши да задържи англичанина до пристигането на Соколово око с господарите на горите, с които искаше да се запознае.

Съюзените ловци и команчи бяха сигурни, че всички противници са пред тях, и по тази причина можеха да продължат преследването, без да прилагат забавящите ги предпазни мерки.

След първия сърдечен поздрав, при който Боа роз и Пепе се убедиха, че Фабиан не е пострадал физически, канадецът попита:

— Я кажи, сине мой, как се озова на този остров? Ние мислехме, че ще трябва да те освобождаваме със сила.

— Аз отдавна чаках възможност да се спася с плуване и видях в довлечените дървеса скривалище.

— Но ти си бил вързан и можеше да се удавиш! — подхвърли Големия орел, който въпреки силата си потрепери при мисълта, че бягството на любимеца му е могло да завърши с удавяне.

Фабиан се усмихна.

— Разбойниците, изглежда, не знаеха на какво е способен един добър плувец, иначе щяха да ме вържат за кануто. Аз изплувах едва под дървесата. Те ме последваха до острова, наистина, но сметнаха, че съм се удавил.

— И преди колко време се разкараха оттук?

— Преди повече от половин час.

— Ще ги настигнем! — прозвуча ядно Боа роз. — И тогава няма да ни се изплъзнат, както ти на тях. Защо остана толкова дълго във водата?

— Защото трябваше да се убедя, че наоколо няма врагове. И после, разбойниците можеха да имат друго намерение и да се върнат още веднъж.

Соколово око беше наредил на своите команчи да направят канутата. Той пристъпи към ловците и Фабиан.

— Моят брат е Големия скаут, когото неговите баща и команчът търсеха? — попита, подавайки ръка.

— Това е Соколово око, който ни срещна в Мъгливите планини — представи го Пепе. — Санта Лаурета, мъжага като злато! За един следобед скалпирал единайсет апачи — погледнете, сеньор Фабиан, конят му е накичен с толкова коси, че едва се вижда — и после ни доведе дотук по вашата следа!

С искрено възхищение Фабиан стисна подадената ръка.

— Скаутът вече е чувал да се величае името на неговия червен брат, нека те бъдат приятели! А сега разкажете най-напред какво се случи в планините след моето изчезване!

Големия орел разказа накратко, защото му се искаше да изслуша Фабиан.

— Ами ти как попадна в ръцете на разбойниците? — попита накрая.

— Чух шумолене при ръба на пирамидата и видях да се катери един мъж, когото сметнах за теб или Пепе. А и той ме подведе с отговора си, когато го повиках тихо. Но когато приближи повече, разпознах в него нехранимайкото Мано Сангриенто и замахнах за удар.

— Било е погрешно действие, сине мой. Нали ти бяхме казали, че трябва да стреляш!