Чеймбърс вдигна очи и го погледна.
— А, професоре — каза той. — Тъкмо теб търсех. Става въпрос за едно уточнение. Тези села тук, Паксу, Тупра и Роя — посочи към записките на Рейс антропологът. — Те са в правилен ред, нали? Искам да кажа в реда, в който е минал през тях Ренко.
— Записал съм ги така, както се появяват в ръкописа.
— Добре, ясно.
— Хей, Уолтър. — Рейс седна до него. — Искам да те попитам нещо.
— Да?
— В ръкописа Ренко споменава за същество, наречено „тити“ или „рапа“. За какво точно става дума?
— А, рапа — кимна Чеймбърс. — Хмм, да, да. Всъщност не е в моята област, но знам нещичко за това.
— И?
— Подобно на много други южноамерикански култури, инките са проявявали необикновена почит към големите котки. Правели им статуи, понякога ги изсичали на огромни барелефи по планинските скали. Хм, даже самият Куско е бил построен във формата на пума.
Тази почит към големите котки обаче е доста странно явление, тъй като е известно, че в Южна Америка няма много такива. Единствените местни котки са ягуарът, пантерата и пумата, които не са от най-едрите представители на това семейство. Изобщо не могат да се сравняват с тигъра, който е най-големият им роднина.
Чеймбърс се размърда на седалката си.
— Рапа обаче е съвсем друг въпрос. Той е нещо като южноамерикански вариант на снежния човек или чудовището от Лох Нес. Легендарно създание, огромна черна котка.
И също като с Йети и Неси, на всеки няколко години някой съобщава, че го е видял — фермерите в Бразилия се оплакват, че нещо осакатявало добитъка им, туристи в Перу твърдят, че виждали нощем големи котки, местни жители били откривани жестоко убити в колумбийските низини. Но няма нито едно доказателство. Съществуват една-две снимки, обаче не са достоверни — просто мъгляви нефокусирани фотографии, които могат да показват всичко — от обикновена стара пантера до очилата мечка.
— Значи е мит — рече Рейс. — Мит за гигантска котка.
— Не отхвърляй толкова бързо митовете за гигантски котки, професоре — отвърна Чеймбърс. — Те са много разпространени по света. В Индия. Южна Африка. Сибир. Може би ще се изненадаш, ако ти кажа, че най-непоколебимо вярват в митовете за гигантски котки в Англия.
— В Англия ли?
— Звярът от Ексмур, звярът от Бан. Гигантски котки, които нощем изпълзяват от блатата. Никога не ги хващат. Никога не ги снимат. Но често откриват отпечатъците от стъпките им в калта. Божичко, ако твърденията са верни, има вероятност Баскервилското куче всъщност да е било гигантска котка.
Рейс се засмя, остави Чеймбърс да си върши работата и се върна на мястото си. Тъкмо се бе настанил обаче, когато усети, че някой сяда до него. Беше Лорън.
— А, шапката, която ти носи късмет — погледна към: оръфаната синя шапка на „Ню Йорк Янкис“ тя. — Не знам дали някога съм ти го казвала, но винаги съм мразила тая проклета шапка.
Казвала си ми го — отвърна Рейс.
— И въпреки това още я носиш.
— Харесва ми.
Погледът на Лорън се плъзна по тениската, дънките и маратонките му. Уилям забеляза, че тя носи дебела риза в цвят каки с навити нагоре ръкави, панталони в същия цвят и здрави наглед туристически обувки.
— Добре си се екипирал — каза Лорън, преди той да, успее да изрече същите думи.
— Какво да ти отговоря? Когато днес тръгвах за работа, не очаквах да замина за джунглата.
Тя отметна глава назад и се засмя. Със същия онзи смях, който Рейс си спомняше от едно време. Абсолютно театрален и с крайно съмнителна искреност.
— Забравила съм, че си толкова кисел.
Рейс леко се усмихна и наведе глава.
— Как я караш, Уил? — внимателно попита Лорън.
— Добре — излъга той. — Ами ти? Явно се справяш чудесно. Искам да кажа, божичко, УСВП…
— Животът е хубав. Животът е прекрасен. Виж, Уил… И това беше всичко. — Преходът. Лорън винаги знаеше как да премине към деловите въпроси. — … Просто исках да си поговорим, преди да кацнем. Да ти кажа, че не желая случилото се помежду ни да ни пречи на работата. Никога не съм мислила да те наранявам…
— Не си ме наранила — навярно малко прекалено бързо я прекъсна Рейс. Той заби поглед във връзките на маратонките си. — Е, поне раната не беше чак толкова тежка, че да не заздравее бързо.
Което не бе съвсем вярно.
Беше минало много време, докато забрави Лорън О’Конър.
Връзката им бе от класически тип: типичното американско студентско разминаване. Рейс беше умен, ала нямаше пари. Лорън бе блестяща и семейството й тънеше в богатства. Уилям постъпи в университета с половин спортна стипендия. Срещу участието му в бейзболния отбор те му плащаха половината от следването. Събираше другата част, като работеше вечер на бара в местния нощен клуб. Родителите на Лорън предварително бяха платили цялото й следване.
Читать дальше