Матю Райли - Храмът на инките

— А ти как смяташ?

— Според мен е отляво, категорично.

— И в такъв случай би трябвало да намерим пътя до цитаделата, нали? — загрижено попита Наш.

— Можеш да се довериш на преценката ми, полковник — уверено отвърна Чеймбърс. — Ако вървим наляво от всяка статуя, ще открием крепостта.

В този момент някъде наблизо прозвуча сигнал.

Звукът идваше от лаптопа на Наш — току-що трябва да се беше получил имейл. Полковникът се върна на мястото си, за да го отвори.

Чеймбърс се обърна към Уилям.

— Тази експедиция е адски вълнуваща, нали?

— Аз не бих използвал точно думата „вълнуваща“. — Рейс просто се радваше, че е превел ръкописа, преди да кацнат в Куско. Ако Наш искаше да навлезе в джунглата по следите на идола, Уилям нямаше желание да участва в тази авантюра.

Той си погледна часовника.

16:35. Ставаше късно.

Наш се върна при него.

— Професоре — рече той, — ако сте съгласен, бих искал да дойдете с нас във Вилкафор.

Нещо в гласа му накара Рейс да се поколебае. Думите му звучаха като заповед, а не като въпрос.

— Струва ми се, обещахте, че ако преведа ръкописа преди да кацнем, дори няма да се наложи да сляза от самолета.

— Казах, че има такава вероятност. Както сигурно си спомняте, също така отбелязах, че ако все пак се наложи да останете, ще ви охранява отделение зелени барети. И сега положението е точно такова.

— Защо?

— Уредих в Куско да ни чакат два хеликоптера. С тях ще минем по пътя на Сантяго по въздух. За съжаление смятах, че ръкописът ще ни даде точното местонахождение на идола. Сега обаче ще имаме нужда от вас по време на пътуването до Вилкафор, в случай че съществуват несъответствия между текста и действителния терен.

Това не се харесваше на Рейс. Смяташе, че е изпълнил своята част от сделката и мисълта за пътуване в амазонската джунгла определено го безпокоеше.

Отгоре на всичко тонът на Наш го изпълваше с още повече опасения. Имаше усещането, че след като вече е на борда на самолета и лети за Куско, правото му на избор е крайно ограничено. Чувстваше се хванат в капан, принуден да отиде някъде, където не искаше. За такова нещо изобщо не бе ставало дума.

— Не може ли просто да остана в Куско? — колебливо попита той. — И оттам да поддържам връзка с вас?

— Не — отсече полковникът. — Категорично не. Защото на връщане няма да минем през Куско. Този самолет и американските войници, които ни чакат там, ще напуснат града, веднага след като отлетим с хеликоптерите. Съжалявам, професоре, но се нуждая от вас. Трябва да ми помогнете да стигна до Вилкафор.

Рейс прехапа устни. За Бога…

— Хм… добре — неохотно отстъпи той.

— Чудесно. — Наш се изправи. — Струва ми се, по-рано споменахте, че имате по-спортни дрехи в сака си, нали.

— Да.

— В такъв случай ви съветвам да се преоблечете. Отиваме в джунглата.

Локхийдът летеше над планината.

Рейс излезе от тоалетната в долния отсек на самолета, вече по бяла тениска, дънки и черни маратонки — дрехите, които си беше взел за обедния бейзболен мач. Носеше и шапка — оръфана синя бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“.

Зелените барети в товарния отсек подготвяха и чистеха оръжието си за предстоящата операция. Един от командосите, червенокос по-възрастен ефрейтор на име Джейк „Бъз“ Кокрън, разпалено говореше, докато почистваше своята М–16.

— Казвам ви, момчета, адски е готина. Страхотно парче е тая Дорийн. Помнете ми думите, тя е най-страхотната курва в цяла Южна Каролина…

В този момент Кокрън забеляза Рейс, който слушаше от вратата на тоалетната, и млъкна.

Всички други зелени барети се обърнаха и Рейс се засрами.

Чувстваше се аутсайдер. Той не бе член на тяхното братство. Мястото му не беше тук.

Уилям видя своя телохранител, високия сержант Ван Люън, и му се усмихна.

— Здрасти.

Ван Люън отговори на усмивката му.

— Как е?

— Добре. Много добре — неубедително отвърна Рейс.

Той мина покрай утихналата група, командоси и стигна до стълбището, което водеше към пътническия отсек.

Когато се заизкачва обаче, чу Кокрън да измърморва нещо зад гърба му.

Знаеше, че това не е предназначено за неговите уши ала все пак го чу.

„Скапан педераст“ — бяха думите на ефрейтора.

Докато вървеше по пътеката между седалките, по аудиоуредбата се разнесе глас.

— Започваме спускане. Кацане в Куско след двайсет минути.

По пътя за мястото си Рейс мина покрай Уолтър Чеймбърс. Дребният очилат учен държеше бележките на Уилям наред с друг лист хартия. Това беше карта, марки рана с флумастер.