След като разговаря със старейшината, местните придружиха Ренко до кариерата — гигантска дупка, изкопана в планинския склон. Скоро той се върна с кози мях в ръка. Под кожата изпъкваха острите ръбове на камъни. Князът подаде меха на Басарио и ние отново се метнахме на седлата.
Не знаех какво има вътре, но когато нощем спирахме да Почиваме, Басарио се уединяваше в края на бивака ни и там запалваше втори огън. Той сядаше по турски на земята и правеше нещо, обърнат с гръб към нас с Ренко.
На единадесетия ден от това ужасно пътуване най-после слязохме от планината и пред нас се разкри величествена гледка, каквато никога не бях виждал.
Това беше джунглата, плътен зелен килим, който стигаше до далечния хоризонт. Нарушаваха го единствено платата — обширните, плоски образувания, които бележеха постепенния преход от планинските чукари към зелената речна низина и приличаха на стъпала — и широките кафяви ивици на могъщите реки, които се виеха през гъстата джунгла.
И така, ние навлязохме в джунглата.
С други думи в самия ад.
Дни наред пътувахме във вечния сумрак. Тук бе влажно и, Господи, много опасно. От дърветата висяха отвратително тлъсти змии, в краката ни се щураха гризачи, а една нощ — бях сигурен в това — видях замъгления силует на пантера, сянка, едва открояваща се на фона на мрака, която безшумно пълзеше по един недалечен клон.
И после, разбира се, идваха реките, в които се спотайваше най-голямата опасност.
Алигаторите.
Дори само техните зъбати триъгълни глави бяха достатъчни, за да смразят кръвта на човек, а телата им, черни, тежки и покрити с броня, бяха дълги най-малко шест крачки. Очите им постоянно ни наблюдаваха — немигащи, противни очи на влечуги.
Плавахме по реките с тръстикови канута, които ни подариха в крайречните села Паксу, Тупра и Роя — лодки, изглеждащи смешно малки в сравнение с гигантските влечуги във водата около нас — после се спускахме по стръмните скали на платата с помощта на опитни индиански водачи.
Вечер на светлината на огъня Ренко ме учеше на своя език — кечуа. В замяна аз му предавах тънкостите на фехтовката с двете лъскави испански саби, които бяхме откраднали от Куско.
Докато двамата с Ренко тренирахме, ако не се уединяваше в някой ъгъл на бивака ни, Басарио често се упражняваше с лъка си. Тогава разбрах, че очевидно преди да го хвърлят в затвора (не знаех за какво престъпление), той е бил един от най-добрите стрелци в империята на инките. Една вечер Басарио подхвърли някакъв плод високо във въздуха и миг по-късно го прониза със стрела, толкова голямо беше майсторството му.
След време обаче ни стана ясно, че пресеченият терен на джунглата малко е забавил нашите преследвачи. Звуците от мечовете на Ернандо и неговите хора, които след нас сечаха клоните в гората, постепенно все повече заглъхваха. Дори в един момент реших, че капитанът се е отказал да ни гони.
Но не. Всеки ден ни настигаха куриери от селата, през които бяхме минали, и ни съобщаваха за плячкосването на родните им места. Ернандо и неговите войници все още бяха по петите ни.
И ние продължавахме напред.
Един ден, скоро след като бяхме напуснали село Роя, докато вървях начело на малката ни група, аз отместих настрани тежък клон и се озовах точно пред озъбено, напомнящо котка създание.
С вик политнах назад и се проснах в калта.
В следващия момент чух Басарио тихо да се смее.
Вдигнах поглед и видях, че съм се уплашил от голям каменен тотем. Озъбената котка беше просто каменна статуя. Ала по камъка се стичаше вода и неподготвеният пътник оставаше с впечатлението за живо същество.
Когато се вгледах по-внимателно обаче, забелязах, че изобразеният звяр прилича на идола, причина за нашето безумно пътуване. Това бе някакъв вид ягуар с дълги кучешки зъби, надаващ рев към непредпазливия пътник, който случайно се натъкнеше на него.
Оттогава неведнъж съм се чудил на страстта на инките към големите котки.
Те почитат тези зверове, смятат ги за божества. Всъщност воините, които проявяват котешка координираност на движенията, са най-уважаваните в тяхната войска. Смята се за огромно майсторство да успееш да се приземиш на крака и незабавно да се хвърлиш в боя. Инките казват, че такъв воин притежавал „джинга“.
Вечерта преди толкова срамно да се уплаша от каменния тотем, Ренко ми беше разказал, че най-страшното създание в тяхната митология е голяма черна котка, известна като „тити“ на агмара или „рапа“ на кечуа. Това животно било черно като нощта и високо почти колкото човек, макар и застанало на четири лапи. И убивало с невероятна свирепост. Всъщност, каза ми Ренко, този див звяр убивал просто за удоволствие.
Читать дальше