Матю Райли - Храмът на инките

Уилям се отърси от това състояние, насили се да се концентрира и откри докъде е стигнал — мястото, в което Ренко и Алберто Сантяго току-що бяха избягали от обсадения Куско.

Рейс дълбоко си пое дъх, намести очилата си и за втори път потъна в света на инките.

Ние се носехме в нощта — аз, Ренко и Басарио — пришпорвахме конете си и ги карахме да препускат по-бързо отвсякога. Защото испанците бяха по петите ни — Ернандо И неговите конници, които ни преследваха като псета.

След като излязохме през северната порта на долината на Куско, ние завихме надясно и се насочихме на североизток. Стигнахме до Урубамба, същата река, в която бе закотвен плаващият затвор на Ренко, и я пресякохме недалеч от град Писак.

И така започна нашето пътуване, нашето отчаяно бягство през пустошта.

Няма да те занимавам, скъпи читателю, с всички незначителни подробности на нашето тежко изпитание, защото то продължи много дни и беше изпълнено със събития. Ще спомена само онези от тях, които са важни за моя разказ.

Бяхме се насочили към едно село, наречено Вилкафор, както ми съобщи Ренко. Чичо му бил негов старейшина. Селото се намирало в подножието на голямата планина далеч на север — там, където склоновете се срещали с източните джунгли.

Вилкафор очевидно представляваше цитадела, добре укрепена и защитена, поддържана от знатните инки за кризисни времена. Неговото местонахождение бе грижливо пазена тайна и можеше да се открие, само като се следва поредица от каменни тотеми, разположени на определени разстояния в джунглата — при това, единствено ако човек знаеше как да намери самите тотеми. Ала за да стигнем до джунглата, първо трябваше да прекосим планината.

И така, ние се заизкачвахме по планината — изумителните скални монолити, които господстват над Нова Испания. Не съм в състояние да ви опиша величието на планините в тази страна. Техните стръмни скални склонове и високи остри върхове, целогодишно покрити със сняг, се виждаха от стотици километри, дори от гъстата джунгла в низините.

След няколко дни оставихме конете си, защото предпочитахме да се изкачваме по опасните планински пътеки пеш. После предпазливо поехме по хлъзгавите просеки, изсечени в стръмните стени на планинските клисури. Бавно пресичахме дълги въжени мостове, висящи високо над могъщи планински реки.

И през цялото време чувахме ехото от виковете и стъпките на испанците.

Минахме през няколко индиански села, разположени в прелестните планински долини. Всички те носеха имената на старейшините си — Румак, Сипо и Хуанко.

Местните ни даваха храна, водачи и лами. Щедростта на тези хора бе невероятна. Сякаш всеки селянин знаеше за Ренко и неговата задача и правеше всичко възможно, за да ни помогне. Когато имахме време, князът им показваше черния каменен идол и те безмълвно му се кланяха.

Ала рядко имахме време за това.

Испанците упорито ни преследваха.

След като напуснахме град Окую, разположен в началото на широка долина, едва бяхме успели да прехвърлим хребета на първия хълм, когато чух зад нас гърмежи от едрокалибрен мускет. Обърнах се и погледнах надолу.

Гледката ме изпълни с ужас.

Видях войниците на Ернандо, безкрайна колона от поне сто души, които навлизаха пеш в отсрещния край на долината. От двете им страни яздеха конници, които първи стигнаха до града, стреляйки по невъоръжените инки.

По-късно Ернандо раздели хората си на три групи от по тридесет войници. Докато двете групи почиваха, третата напредваше. И обратно. В резултат капитанът разполагаше с постоянно движещи се, постоянно преследващи ни сили.

И през цялото това време ние с Ренко и Басарио бягахме през скалистата пустош, като се борехме с пълната изнемога.

Бях сигурен, че испанците ще ни хванат. Неизвестно оставаше само кога.

И все пак продължавахме да упорстваме.

В един момент от нашето пътуване — и трябва да отбележа, момент, в който моите съотечественици бяха толкова близо до нас, че чувахме гласовете им да кънтят в каньоните — спряхме в село, наречено Колко, разположено на бреговете на планинската река Паукартамбо.

Именно там започнах да разбирам защо Ренко е взел с нас престъпника Басарио.

Защото в Колко има каменни кариери. А както вече казах, тези индианци са блестящи каменоделци. Всичките им сгради са построени от прецизно издялани камъни, някои високи колкото шестима мъже и тежащи повече от сто тона. Такива камъни идват от огромните кариери в села като Колко.