Матю Райли - Храмът на инките

— Ясно…

Уилям се намръщи. Искаше да попита някого какво е магнитомер, но не му се щеше да изглежда още по-невеж пред Лорън.

— Археолозите използват такива уреди, за да откриват останки под земята — сухо му се усмихна тя.

По дяволите, помисли си Рейс.

— Освен това масово се използват за търсене на нефт и уранова руда — прибави тя.

— Как действат?

— Цезиевият магнитомер като нашия показва всички промени в магнитното поле на Земята — промени, предизвикани от обекти, които спират потока на полето. Археолозите в Мексико от години си служат с магнитомери, за да откриват заровени руини на ацтеките. Ние ще го използваме, за да намерим следващия тотем.

— Но тотемите са на повърхността — отбеляза Рейс. — Магнитомерът не засича ли също дърветата и животните?

— Това действително може да е проблем, но не и тук — отвърна Лорън. — Наш е настроил уреда така, че да регистрира само обекти с определена плътност. Плътността на дърветата е само няколко хиляди мегабара, а тази на животните е още по-ниска. Камъкът обаче е около пет пъти по-плътен от най-дебелите дървета в джунглата…

— Засякохме нещо — внезапно я прекъсна гласът на полковника. — Точно пред нас. Ефрейтор, прожекторът!

И се започна.

През следващия час, докато слънчевата светлина отслабваше и сенките на планините ставаха все по-дълги и студени, Рейс слушаше разговорите на Наш, Чеймбърс и Лопес, които откриваха тотем след тотем. Когато магнитомерът засечеше каменна статуя, те снишаваха хеликоптера си и я осветяваха с ослепително белия си прожектор. После, в зависимост от поредността на тотема, се отправяха или по посока на опашката на рапа, или наляво, според Слънчевия знак.

Двете хюита летяха на север край гигантското стъпаловидно плато, което разделяше планината от джунглата.

Точно на свечеряване Рейс отново чу гласа на Наш.

— Добре, приближаваме се до платото. Виждам голям водопад…

Уилям се изправи от мястото си и отиде да погледне през предното стъкло на вертолета. Хюито на Наш се издигаше над величествен водопад, който се спускаше в края на платото.

— Сега поемаме по реката…

Мракът се сгъстяваше и скоро Рейс видя червените задни светлини на първия хеликоптер, който зави и се понесе над широката черна лента под тях. Лъчът на прожектора му играеше по вълничките. Вече се насочваха на запад към планината, която се извисяваше над джунглата.

Изведнъж хюито на Наш рязко зави надясно над обрасъл с гъста гора завой на реката.

— Чакайте! — каза полковникът.

Рейс впери очи напред. Другият хеликоптер спря във въздуха над речния бряг.

— Чакайте… виждам поляна. Като че ли са обрасли с трева и мъх, но… Да, ето ги. Добре, виждам ги. Различавам развалините на голяма пирамидална сграда… Прилича на цитаделата. Готови за кацане.

Точно в момента, в който хюитата на Наш се приземяваха във Вилкафор, три военни самолета пристигаха на летището в Куско.

Два изтребителя F–14 ескортираха гигантски товарен С–17 „Глоубмастър“. Те спряха в края на пистата, където ги очакваха три хеликоптера CH–53Е „Сюпър Сталиън“, кацнали само преди минути. Хеликоптерите представляваха внушителна гледка — големи и здрави, те бяха най-бързите и най-мощните тежки вертолети в света. Прекачването стана със светкавична скорост. Три тъмни човешки фигури незабавно изскочиха от глоубмастъра и се затичаха по асфалта към хеликоптерите. Единият — чернокож, по-дребен от спътниците си, с очила със златни рамки — носеше под мишница нещо, което приличаше на голяма, подвързана с кожа книга.

Тримата се качиха на борда на един от вертолетите, които веднага се издигнаха във въздуха и полетяха на север.

Ала не останаха незабелязани.

Отдалечен на известно разстояние от летището, с мощен бинокъл ги наблюдаваше човек, облечен в бял ленен костюм с кремава панамена шапка.

Лейтенант Нейтън Себастиън.

Двете хюита на Франк Наш леко кацнаха в реката край развалините на Вилкафор под проливен субтропичен дъжд.

Пилотите приближиха хеликоптерите до брега, така че ските им да стъпят върху меката кал.

Зелените барети първи скочиха на земята, насочили напред автоматичните си пушки. Цивилните членове на експедицията ги последваха. Рейс слезе последен и се изправи на речния бряг — невъоръжен — вперил благоговеен поглед в руините на цитаделата.

Селището се състоеше от обрасла с трева главна улица, която минаваше на стотина метра от реката, От двете й страни се издигаха каменни колиби без покриви, полускрити от бурени и мъх. Цялото село тънеше в растителност — сякаш джунглата бе оживяла и го беше погълнала.