Джеймс Купър - Следотърсача

— Да не би да искате да ме уверите, мастър Джаспър, че ще се намерят безразсъдни храбреци, които не се боят от удавяне и са готови да излязат в езерото с такава яйчена черупка, когато има вятър?

— Аз самият често съм прекосявал с кану Онтарио, даже при истинска буря, и мога да ви кажа, когато се управляват както трябва, от тях няма по-сигурни лодки на света.

След този разговор Кап отведе зет си и Следотърсача настрани и започна да ги уверява, че съобщението на Джаспър за шпионите било „обстоятелство“, и то „важно обстоятелство“, затова заслужавало най-внимателно разследване, а разказът му за лодките бил крайно неправдоподобен и в него личало явното му намерение да заблуди слушателите. Джаспър говорел така уверено за двамата непознати, слезли от лодката, щото за Кап било вън от всяко съмнение, че момчето знае за тях много повече от това, което може да се заключи от една следа. Колкото до мокасините, додаде той, то в тази част на света те се носели не само от индианци, но и от бели — той самият си бил купил един чифт, а пък ботушите не можели да служат за отличителен белег на войниците. Макар тези доводи да бяха крайно неубедителни за сержанта, те все пак му оказаха известно въздействие. На него му се стори малко странно обстоятелството, че двама шпиони са били забелязани тъй близо до форта, без той самият да знае нещо за това. От друга страна, такива сведения според него нямаха отношение към преките служебни задължения на Джаспър. Наистина един-два пъти „Вихър“ беше прекосявал езерото, с цел да откара разузнавачи или да ги върне обратно, но доколкото беше известно на сержанта, в тези случаи Джаспър бе играл една съвсем второстепенна роля. Капитанът на кутера знаеше целта на пътуването на онези, които превозваше, толкова, колкото и екипажът му. Сержантът не можеше да проумее и това, че от всички присъстващи единствено Джаспър беше осведомен за появяването на шпионите. Следотърсача обаче гледаше на цялата тази работа съвсем другояче. С присъщата си скромност той се упрекваше, че е пренебрегнал дълга си. Винеше се, че той, разузнавачът, е допуснал подобна грешка и осведомеността на Джаспър приемаше единствено като заслуга на момчето. Той не намираше нищо странно в това, че Джаспър е запознат с всички тези факти, които им бе разказал. Странно, да не кажем позорно, му се струваше по-скоро това, че той едва сега узнаваше за тях.

— Що се отнася до мокасините, мастър Кап — каза той, възползвайки се от краткото мълчание, което беше настъпило, — вярно е, че ги носят както бледолики, тъй и червенокожи, но следите, които оставят на земята, не са едни и същи. Набитото око на горския жител винаги ще отличи следата на индианеца от следата на бял човек, независимо дали са обути в ботуши или мокасини. Нужно е по-убедително доказателство, за да повярвам в предателството на Джаспър.

— Но все пак ще се съгласите, Следотърсачо, че съществуват на света предатели, нали? — философски отбеляза Кап.

— Никога досега не съм срещал честен минго, такъв, на когото да можеш да се довериш, той винаги ще се съблазни да те предаде. Те сякаш са надарени да мамят и понякога си мисля, че повече заслужават да бъдат съжалявали, отколкото преследвани.

— Тогава защо не допускате, че и Джаспър може да притежава същия недостатък? Човекът си е човек, а аз от собствен опит зная колко жалка може да бъде понякога човешката природа. Казвам от свой опит, защото съдя за това по собствената си природа.

С това започна още един дълъг и безсмислен разговор, в който въпросът за виновността и невинността на Джаспър бе нашироко обсъден. Имаше и „за“, и „против“, но в края на краищата сержантът и неговият шурей почти изцяло се убедиха, че Джаспър е виновен, докато техният събеседник все по-ревностно се застъпваше за обвиняемия и все повече се затвърждаваше у него становището, че младежът е несправедливо обвинен в измяна. Това беше напълно в реда на нещата, защото няма по-сигурен път да достигнеш до едно определено гледище от този, да започнеш да го защитаваш. Най-непоколебимите ни схващания са тези, които се пораждат в спора, когато си даваме вид, че търсим истината, а всъщност само подкрепяме с доводи собствените си предразсъдъци.

Сега вече сержантът беше стигнал до такова състояние, че беше склонен да гледа на всяка постъпка на младия моряк с недоверие и скоро, подобно на своя роднина, започна да смята осведомеността на Джаспър относно шпионите — тъй като тя не влизаше в кръга на служебните му задължения — за „обстоятелство“.