Джеймс Купър - Следотърсача

— Ако плаваме все така, Сладка вода — каза нашата героиня, привикнала вече да се обръща с това име към младия моряк, — скоро ще стигнем до определеното място, нали?

— А баща ти каза ли ти къде се намира то, Мейбъл?

— Не, нищо не ми е казал. Моят баща е войник по душа и така е отвикнал да има семейство около себе си, че не говори с мен по тези въпроси. А нима е забранено да се казва къде отиваме?

— Мястото не е далече. Като се движим в това направление още шестдесет-седемдесет мили, ще стигнем река Свети Лаврентий, където французите може и да ни накарат малко да се поизпотим. Но общо взето, пътуването по това езеро никога не може да бъде много дълго.

— Така казва и вуйчо Кай, но според мен, Джаспър, между Онтарио и океана почти няма разлика.

— Ето че ти си била на океана, докато аз, който уж съм моряк, още не съм видял солена вода! Сигурно дълбоко в душата си ти презираш моряци като мене, Мейбъл Дънъм?

— Сърцето ми не е способно на подобно чувство, Сладка вода. Какво право имам аз, неопитната и невежа девойка, да презирам някого, а особено пък тебе, комуто майорът е поверил командването на този прекрасен кораб! Аз никога не съм плавала по океана макар и да съм го виждала, и пак ти повтарям: не намирам никаква разлика между това езеро и Атлантическия океан.

— А между тези, които плават там, и тези, които плават тук? Страхувам се, Мейбъл, че след всичките нападки, които вуйчо ти изсипа върху нас, сладководните моряци, ти ще започнеш да ни мислиш за самозванци.

— Нека това не те тревожи, Джаспър, аз познавам своя вуйчо. Той така говори против жителите на сушата, когато е в Йорк, както сега говори против тези, които плават по езерата. Не, не! Нито моят баща, нито аз мислим така. Ако вуйчо ми заговори открито ще се окаже, че мнението му за войниците е още по-лошо от това за моряците, които никога не са виждали океана.

— Но баща ти трябва да има отлично мнение за войниците, Мейбъл, щом желае да те омъжи за войник.

— Джаспър Сладка вода! Аз да стана жена на войник! И това да го желае моят баща? Че защо би желал подобно нещо? За кой войник от този гарнизон бих могла да се омъжа аз и кому би желал той да ме даде за жена?

— Човек може така силно да обича професията си, че в неговите очи тя да изкупва хиляди недостатъци.

— Но човек не бива да обича така професията си, че да забравя всичко друго. Ти казваш, че баща ми искал да ме омъжи за войник, но в Осуиго няма такъв войник, на когото той би желал да ме даде. Аз всъщност се намирам в крайно затруднено положение, защото не подхождам достатъчно да бъда жена на някой джентълмен от гарнизона, а в същото време, струва ми се, ти сам ще признаеш, Джаспър, не ми приляга и да стана жена на обикновен войник.

Докато говореше тъй откровено, Мейбъл цялата поруменя, без сама да знае защо, но в тъмнината нейният събеседник нищо не забеляза. Тя се засмя смутено, като човек, който съзнава, че темата е деликатна, но смята, че си заслужава да бъде обсъдена докрай. Джаспър обаче явно не преценяваше положението й така, както го преценяваше тя самата.

— Вярно е, Мейбъл — каза той, — че ти не можеш да се наречеш лейди в обикновения смисъл на думата…

— Нито пък в който и да е друг смисъл, Джаспър — прекъсна го разпалено доблестната девойка. — В това отношение никак не съм лековерна. По волята на Провидението аз съм дъщеря на сержант и ще бъда напълно доволна да остана в положението, в което съм се родила.

— Но не всички остават в това положение, в което са се родили, Мейбъл. Някои се издигат над него, а други падат по-ниско. Мнозина сержанти са ставали офицери, генерали дори. Защо тогава една дъщеря на сержант да не може да стане жена на офицер?

— Ако става въпрос за дъщерята на сержант Дънъм, то не мога да ти изтъкна по-убедителен довод от този, че едва ли ще се намери офицер, който да поиска да се ожени за нея — отвърна със смях Мейбъл.

— Ти си мислиш така, но има хора в 55-и полк, които мислят другояче. Има един офицер в този полк, Мейбъл, който действително желае да те направи своя жена.

С бързината на светкавица през паметта на Мейбъл преминаха лицата на пет-шестимата младши офицери от гарнизона, у които, съдейки по възрастта и склонностите им, най-вероятно можеше да се породи подобно желание. И за да бъдем обективни, не бива да скриваме, че мисълта да се издигне над своето положение достави истинско удоволствие на девойката, защото, макар и да казваше, че е доволна от участта си, дълбоко в себе си тя беше убедена, че с възпитанието и образованието, което беше получила, следва да заслужи нещо повече. Това чувство обаче трая само миг, защото Мейбъл Дънъм беше девойка с твърде чиста и възвишена душа, за да гледа на брачния съюз само като на практична сделка, която да й осигури високо положение в обществото. Мимолетното чувство, завладяло я в първия миг, беше резултат от възпитанието й, докато трайният и устойчив възглед за тези неща, към които всъщност се придържаше, произтичаше от самия й характер и от принципите й.