Джеймс Купър - Следотърсача

— Не познавам офицер от 55-и полк, пък и от който и да било друг полк, склонен да направи подобна глупост. А и аз самата не бих си позволила глупостта да се омъжа за офицер.

— Глупост ли, Мейбъл?

— Да, глупост, Джаспър. Ти знаеш много добре, както и аз самата, с какви очи гледа обществото на подобни бракове и на мен би ми било обидно, би ми било много мъчно да разбера един ден, че мъжът ми съжалява, загдето си е позволил дотолкова да се увлече по едно хубаво личице и една стройна фигура, че да се ожени за дъщерята на човек с по-ниско звание от неговото, за дъщерята на сержант.

— Мъжът ти, Мейбъл, едва ли ще вземе да мисли за бащата, той по-скоро ще мисли за дъщерята.

Девойката говореше разпалено и дори с известна закачливост, но след последната забележка на Джаспър тя почти цяла минута не произнесе нито дума. После отново продължи, но вече не тъй шеговито и един по-внимателен слушател би доловил в тона й дори лека тъга:

— Родители и деца трябва да живеят в пълно единомислие, чувствата и мечтите им не трябва да се отличават. Единството на възгледи според мен е необходимо не само за съпружеското щастие, но и за щастието на другите членове на семейството. А най-важното е и у мъжа, и у жената да не съществуват някакви особени причини да се чувствуват нещастни — животът и без това носи толкова скръб и мъка.

— От това трябва ли да заключа, Мейбъл, че ти не би се омъжила за офицер, само защото е офицер?

— А имаш ли право да ми задаваш такива въпроси, Джаспър? — с усмивка попита Мейбъл.

— Никакво друго право, освен силното желание да те видя щастлива, Мейбъл, а това може би не е достатъчно. Безпокойството ми нарасна, когато случайно узнах, че баща ти има намерение да те склони да се омъжиш за поручик Мюр.

— У моя скъп баща не може да се породи такова нелепо, такова жестоко намерение!

— Каква жестокост може да има в желанието му да те направи жена на един интендант?

— Вече казах какво мисля по този въпрос и не мога да направя думите си по-убедителни. След като ти отговорих тъй откровено, Джаспър, имам правото да те попитам, откъде знаеш, че баща ми действително има такова намерение?

— Че ти е избрал вече съпруг, зная от него самия. Неведнъж ми го е казвал по време на разговорите ни, когато му се е налагало да надзирава товаренето на припасите. А пък и мистър Мюр сам ми каза, че смятал да поиска ръката ти. Като съпоставих едното с другото, стигнах до извода, за който вече ти споменах.

— А може би моят стар баща — започна Мейбъл, а думите й се отронваха бавно от устата, сякаш се вслушваше несъзнателно а някакъв свой вътрешен импулс. — Може би моят стар баща да е говорил за някой друг? От това, което ти казваш, съвсем не се разбира, че той е имал предвид мистър Мюр.

— Ако се вгледаш внимателно във всичко, което става, ще видиш, че съм напълно прав. Кое доведе интенданта тук? Преди той никога не е смятал за нужно да съпровожда отрядите, които са тръгват за островите, той е намислил да те направи своя жена, а и баща се е съгласил, ти не може да не са забелязала, Мейбъл, че той те харесва?

Мейбъл нищо не отговори. Женският инстинкт наистина й бе подсказал, че е предмет не възнесение от страна на интенданта, но и че чувствата му могат да бъдат на сериозно, както твърдеше Джаспър. От случайните забележки на баща си беше заключила, че той наистина просто се ръководи от желанието да я задоми, но не и да я свърже с някой определен човек. Тези мисли обаче тя запази за себе си, защото чувството й за достойнство и женската й сдържаност й подсказваха, че е неудобно да обсъжда този въпрос с младия си събеседник, ето защо, за да промени темата на разговора и спре настъпилата пауза, която продължаваше вече дълго и започваше да смущава и двамата, тя каза:

— В едно можеш да бъдеш сигурен, Джаспър, и туй е последното нещо, което ще кажа по този въпрос поручик Мюр, дори и полковник да беше, пак нямаше да стане мъж на Мейбъл Дънъм. A сега да поговорим нещо за нашето пътуване, кога ще свърши например?

— Това е неизвестно. Тръгнеш ли веднъж по вода, ти се отдаваш изцяло на прищевките на вятъра. Ако го попиташ, Следотърсача също ще ти каже, че за да ти поднесе дивеча сутринта, никога не знае къде ще го свари нощта.

— Но сега не сме за дивеч, нито пък е сутрин, така че примерът на Следотърсача е безполезен.

— Не гоним дивеч наистина, но гоним нещо, което е още по-трудно да се хване. Нищо повече не мога да ти кажа, защото сме задължени да пазим тайна, все едно дали от това ще зависи нещо, или не. Страхувам се обаче, че няма да останеш достатъчно дълго на „Вихър“, за да ти покажа на какво е способен той и в слънце, и в буря.