— Да, да, знаем, че никога няма да се съгласите с момчето за начина, по който трябва да се управлява кутерът, но сега искаме да разберем вашето мнение по един съвсем друг въпрос.
И Следотърсача разправи на Кап за подозренията, които измъчваха сержанта, и за това, как се бяха породили те у него, след като бе разговарял за писмото с майор Дънкън.
— Младежът говори френски, нали?
— Да, казват, че говори френски по-добре, отколкото трябва — отвърна сержантът мрачно. — И Следотърсача знае, че това е така.
— Не мога да отрека, не мога — отговори Следотърсача, — след като всички го твърдят. Но това не може да служи за улика срещу човек като Джаспър. Аз самият говоря езика на мингосите, който научих, докато бях в плен у тези негодяи, но може ли някой да каже, че съм им приятел? Вярно е, че според индианските схващания не съм техен истински враг, но доколкото е допустимо за един християнин, аз наистина съм.
— Всичко това е вярно, Следотърсачо, ала Джаспър не се е научил да говори френски като пленник. Той знае този език още от детството си, тоест от годините, когато най-лесно можеш да въздействаш върху човешкото съзнание, когато се създават най-трайните представи и когато именно се оформя характерът на човека.
— Съвсем правилна забележка — додаде Кап. — Това именно е възрастта, когато се учи катехизис и други предмети, въздействащи на нравствеността. Забележката на сержанта показва, че той отлично познава човешката природа и аз съм напълно съгласен с него. Какво добро може да се очаква от един младеж, който плава тук по тази сладка вода и отгоре на това говори френски? Виж, Атлантическият океан е друго нещо. Там морякът има случай понякога да разговаря на този език с някой лоцман или с някой грамотен човек и аз не бих придал особено значение на това, макар че дори и там обикновено гледам с подозрение на оня, който добре знае френски. За Онтарио обаче това според мен е крайно подозрително обстоятелство.
— Но Джаспър е бил принуден да разговаря на френски с хората от отсрещния бряг — обади се Следотърсача. — Или според вас е трябвало през всичкото време да мълчи заради това, че там живеят французи?
— Да не искаш да кажеш, Следотърсачо, че това там на отсрещния бряг е Франция? — възкликна Кап, като посочи през рамо с палеца си към Канада. — Че този бряг на това сладководно езерце е Йорк, а отсрещният — Франция?
— Искам да ви кажа, че това тук е Йорк, а онова там Горна Канада и че тук се говори на английски, холандски и индиански, а там на френски и индиански. Дори мингосите са възприели много френски думи в своя език, но от това, разбира се, той не е станал по-добър.
— Съвършено вярно. А що за хора са тези мингоси, приятелю? — попита сержантът, като докосна рамото на Следотърсача с желание да подсили думите си, чиято правдивост започваше да му се струва все по-неоспорима. — Никой не ги познава по-добре от тебе, затова — кажи ми що за народ са те?
— Джаспър не е минго, сержанте.
— Той говори френски и в това отношение си прилича с мингосите. Братко Кап, не си ли спомняш някаква постъпка на този злочест младеж, що се касае до професията му, по която би могъл да бъде уличен в измяна?
— Не, сержанте, нищо особено не съм забелязал, макар че повечето време той си вършеше работата не както трябва. Един от неговите моряци например навиваше някакво въже обратно на часовниковата стрелка и когато го попитах какво прави, той ми отговори, че го „завивал“, но аз не съм сигурен, че в това имаше някакъв зъл умисъл, макар че французите навиват половината от такелажа си на обратната страна и може би затова казват, че „завиват“ въжето… А самият Джаспър пък затегна кливерфала на напречната греда вместо на мачтата, където му е мястото, поне според мнението на английските моряци.
— Няма нищо чудно, че Джаспър е възприел някои от способите за управляването на кораби от канадците, след като толкова дълго време е прекарал на другия бряг — намеси се Следотърсача. — Но да заимстваш идеи или думи, това още не значи, че си предател или изменник. Аз съм усвоил немалко неща от мингосите, но сърцето ми винаги си е останало с делауерите. Не, не, Джаспър е честен човек. Дори кралят би могъл да му довери короната си, както би я доверил на първородния си син, у когото най-малко от всички би се породила мисълта да я открадне, тъй като тя един ден така или иначе ще му принадлежи.
— Добре казано, добре казано — възкликна Кап, като стана и се изплю през прозорчето на каютата с вид на човек, който е почувствувал своята морална сила и между другото е свикнал да дъвче тютюн. — Красиво казано, Следотърсачо, но дяволски безсмислено. Първо, негово кралско величество не може никому да заема короната, тъй като това противоречи на законите на страната, според които той е длъжен винаги да я носи на главата си, за да може свещената му особа да се отличава от останалите хора, също както и шерифът на кораба е длъжен в открито море винаги да държи при себе си сребърното гребло. Второ, ако първородният син на негово величество пожелае да присвои кралската корона или да се сдобие с извънбрачно дете, според закона това ще се сметне за държавна измяна, тъй като и едното, и другото би нарушило реда на престолонаследството. Ето, както виждате, Следотърсачо, за да разсъждаваш правилно, трябва такелажът ти да е както подобава. Законът — това е разум, а разумът — това е философията, това е една тежка, здраво закрепена котва, а оттук следва, че короната се управлява от закона, разума и философията.
Читать дальше