Джеймс Купър - Следотърсача

— За него, сър, съм готов да отговарям с главата си и ако щете — с чина си. През твърде много изпитания сме преминали заедно, за да мога да се съмнявам в него.

— От всички неприятни чувства най-мъчителното е съмнението в човека, на когото трябва да се довериш. Сети ли се да вземеш със себе си запасни кремъци?

— На сержанта може да се разчита за подобни дреболии, ваше благородие.

— Добре, дай си тогава ръката, Дънъм. Да те благослови Бог! Желая ти успех. Мюр се кани да излиза в оставка, затова между другото дай му възможност да се бори при равни условия с другите съперници. Този брак може да спомогне за повишаването ти в службата. По-весело е да излезеш в оставка с такава другарка в живота като Мейбъл, отколкото с безрадостно вдовство и да няма кого другиго да обичаш освен себе си, особено когато имаш такъв нрав като Дейви!

— Аз се надявам, сър, че моята дъщеря ще направи разумен избор и струва ми се, тя вече се е спряла съвсем сигурно на Следотърсача. Впрочем аз ще й предоставя пълна свобода, макар че според мен непослушанието е почти толкова голямо престъпление, колкото и откритият бунт.

— Щом стигнете мястото, веднага прегледай боевите припаси и ги подсуши, ако има нужда. Те могат да се овлажнят през езерото. А сега още веднъж на добър час, сержанте. Бъди бдителен към този Джаспър и се съветвай с Мюр при всяка трудност. Ще ви чакам да се върнете след месец като победители.

— Бог да ви благослови, майор Дънкън. Ако нещо се случи с мене, вярвам, ще се погрижите да запазите доброто име на един стар войник.

— Разчитай на мене, Дънъм, все едно, че разчиташ на приятел. Бъди нащрек, не забравяй, че ще влезеш в самата уста на лъва. Не, какъв ти лъв, в устата на коварния тигър, при това, без да очакваш каквато и да е помощ. Преброй и провери кремъците още сутринта. А сега довиждане, Дънъм, на добър път.

Сержантът стисна протегнатата ръка на началника си с подобаваща почтителност и те най-после се разделиха. Лунди забърза към подвижното си жилище, а Дънъм излезе от форта, спусна се към брега и се качи на лодката.

Дънкън Лунди беше прав, като каза, че няма по-мъчително чувство от недоверието. От всички чувства, на които е способен човек, това е най-вероломното по своето въздействие и най-коварното в своите проявления, С него трудно може да се пребори и най-благородната натура. Щом веднъж възникне недоверието, всичко ти се струва съмнително. Мислите се лутат в главата, без да могат да се спрат на нещо определено поради липсата на факти, и промъкне ли се веднъж недоверието, трудно може да се каже какви предположения ще се породят от него и докъде могат да те доведат лековерно приетите подозрения. Това, което преди ти се е струвало безобидно, приема оттенъка на вина, щом този размирен гост завладее съзнанието. Под влияние на страха и подозрителността всяка дума и всяка постъпка ти се представят в изопачен вид. И ако това е вярно при обикновените житейски въпроси, то двойно по-вярно е, когато става въпрос за военни или политически дела и когато съзнанието, че носи тежката отговорност за живота на хората, гнети разума на военачалника или политика. Ето защо не бива да смятаме, че след като се бе простил с началника си, сержант Дънъм можеше да забрави предписанията, които му бяха дадени. До този момент той високо беше ценил Джаспър, но сега недоверието се вмъкна между предишната му вяра в младежа и служебния му дълг. Той съзнаваше, че отсега нататък всичко зависи от неговата бдителност, затова, когато лодката се долепи до борда на „Вихър“, беше вече твърдо решил да не остави незабелязано нито едно движение и постъпка на младия моряк. Естествено сега сержантът виждаше нещата пречупени през собственото си настроение и той реши да вземе всички предохранителни мерки, които му диктуваха неговите привички, схващания и възпитание.

Веднага щом от „Вихър“ забелязаха, че лодката на сержанта, последния човек, когото очакваха на борда, се отделя от брега, вдигнаха котвата и кутерът с помощта на греблата обърна нос на изток. Няколко мощни загребвания, в които взеха участие и част от войниците, отправиха лекия плавателен съд към речното течение и то го понесе бавно навътре. Вятър все още нямаше. Стихна дори и почти неуловимото въздушно дихание, повяло откъм езерото при залез слънце.

На кутера цареше необичайна тишина.

Всички, които се намираха на борда, съзнаваха, че се впускат в едно опасно начинание с неизвестен край. Нощната тъмнина, чувството за дълг, късният час и тайнствената обстановка на само го отплаване придаваха на момента особена тържественост. За това спомагаше и навикът към дисциплина. Почти всички мълчаха, само от време на време някой се обаждаше, и то с приглушен глас. „Вихър“ бавно се отдалечаваше от брега, все още носен от течението на реката. После спря и зачака да задуха обичайният за това време брегови вятър. Измина половин час, а „Вихър“ продължаваше да стои неподвижно, като захвърлена във водата цепеница. Докато се извършваха всички тези незначителни промени в положението на кутера, въпреки пълната тишина, която цареше на него, не всички разговори бяха стихнали. Сержант Дънъм, след като първи се увери, че дъщеря му и нейната спътница се намират на горната палуба, въведе Следотърсача в задната каюта, затвори внимателно вратата и като се убеди, че никой не може да ги подслушва, подхвана разговора: