Джеймс Купър - Следотърсача

— Ще се постарая да забравя всичко освен добрите чувства, които и двамата проявихте към една девойка, лишена от майчина грижа — каза Мейбъл, стараейки се да овладее обзелото я вълнение, което сама не знаеше на какво да отдаде. — Повярвай ми, Следотърсачо, аз никога няма да забравя всичко, което направихте за мене — и ти, и Джаспър, и ще съумея да оценя това ново доказателство за вашето внимание и доброжелателство. Ето приеми тази сребърна брошка в знак, че ти дължа живота и свободата си.

— За какво ми е тя на мене, Мейбъл? — попита смаяният ловец, като взе в ръката си скромното украшение. — Та аз не нося по себе си нито копчета, нито катарами, а само ремъци от хубава еленова кожа. Тази брошка е много красива, но тя ще стои много по-добре там, откъдето я свали, отколкото на мене.

— Не, закачи я на ловджийската си риза, тя ще й подхожда чудесно. И помни, Следотърсачо, че това е символ на нашата дружба и доказателство, че никога няма да забравя услугите, които ми направи.

Като каза това, Мейбъл му се усмихна за сбогом, затича се нагоре по брега и скоро изчезна зад крепостния вал.

Няколко часа по-късно Мейбъл Дънъм седеше дълбоко замислена на бастиона, който гледаше към реката и езерото. Вечерта беше тиха и спокойна. Още не бе известно дали отрядът ще може да отплува за Хилядата острова същата нощ поради липсата на какъвто и да е вятър. Припасите, оръжието и амунициите, та дори и личните вещи на Мейбъл бяха вече пренесени на борда, но малкият отряд от хора, които трябваше да отпътуват, още стояха на брега, тъй като не се очертаваха никакви изгледи за скорошно тръгване. Джаспър беше изтеглил кутера от заливчето и го беше отвел малко нагоре по течението на реката, за да може да преплува устието й веднага щом реши, но засега „Вихър“ си стоеше закотвен на едно място. Избраните за експедицията хора се разтакаваха по брега на заливчето в очакване да потеглят.

След шумните стрелкови състезания, състояли се сутринта, в гарнизона беше настъпила пълна тишина, която изцяло хармонираше с красотата на околната природа. Мейбъл изпитваше някакво непознато за нея вълнение, но несвикнала да размишлява над чувствата си, не можеше да осъзнае причината. Всичко наоколо беше приказно красиво и спокойно. Тържественото великолепие на безмълвната гора и гладката езерна шир придаваха несравнимо величие на целия пейзаж. И Мейбъл за първи път усети, че привичките й, които я свързваха с града и цивилизацията, все повече губят сила. Простодушната девойка започваше да си мисли, че животът, прекаран тук, сред тази красота, може да бъде много по-щастлив. Че преживяванията през последните десет дни, а не само спокойствието на тази прелестна вечер, помогнаха на Мейбъл да стигне до тези разсъждения, това може само да се предполага, но не и да се твърди със сигурност в тази ранна част на нашия разказ.

— Чудесен залез, Мейбъл — обади се изведнъж звучният глас на вуйчото тъй близо до ухото на нашата героиня, че тя се стресна. — Чудесен залез, но тук, за сладките води. Разбира се, там на морето няма и да го погледнем.

— Нима природата не е еднаква на сушата и по морето, на това езеро или на океана? Слънцето не свети ли навсякъде еднакво, скъпи вуйчо, и ние не трябва ли да сме еднакво благодарни за благата, пратени ни от Провидението както тук, така и в нашия Манхатън?

— Явно е, че момичето се е нагълтало с книгите на майка си! И сержантът едва ли ще тръгне на поход втори път с такава дрънкулка в багажа си. Природата била еднаква! Ти какво, Мейбъл, нима смяташ, че природата на войника по нищо не се отличава от тази на моряка? Ти, момиче, имаш родственици и сред едните, и сред другите и би трябвало да отговориш.

— Но аз нямам предвид човешката природа въобще, скъпи вуйчо.

— И аз също, миличка. Природата на моряка и природата на който и да е от тези момчета от петдесет и пети полк или даже на твоя баща не е еднаква. Ето например това състезание сутринта — колко различно беше от стрелбата по мишена в открито море. При подобен случай там щяхме да изпратим с един залп гюллетата на всички бордови оръдия едновременно в мишената, отстояща поне на половин миля разстояние. А картофите, ако изобщо биха се намерили на кораба, щяха да си останат в казана на готвача. Войнишката професия може и да е благородна, Мейбъл, но опитното око веднага вижда всички грешки и нередности на тези фортове. Колкото до това езерце тук, ти вече знаеш какво ми е мнението за него. Не ми е в нрава да гледам отвисоко на нещата, пък и на кой ли моряк е присъщо това, но проклет да съм, ако в това Онтарио, както го наричат, има повече вода, отколкото в една корабна бъчва. А сега погледни, ако искаш да разбереш разликата между океана и езерото. Аз ще ти я обясня нагледно. Ето това например е тъй нареченият щил 44 44 Щил (моряшки термин) — безветрие. — Б. пр. , макар че, откровено казано, аз съвсем не го считам за същия като този в морето.