Джеймс Купър - Следотърсача

— С пари не можеш да я купиш, поручик — отвърна Джаспър. Успехът бе запалил в очите на младежа радостен огън. — Та аз не бих я дал дори и срещу петдесет комплекта платна за „Вихър“!

— Хайде, хайде, момче. И ти се побърка като другите. Аз съм готов да ти предложа дори половин гвинея за тази дреболия, просто за да не се търкаля в корабната каюта, докато украси главата на някоя скуоу.

Макар Джаспър и да не знаеше, че хитрият интендант не му предлага дори и половината от цената на качулката, той изслуша предложението му с равнодушие. Поклати отрицателно глава и тръгна към площадката, на която седяха дамите. Приближаването му възбуди видимо вълнение сред тях, защото всяка би приела с удоволствие този дар, ако младежът беше така любезен да й го поднесе. Независимо от това, че чувствата му вече бяха направили избора си, Джаспър с цялата си стеснителност не можеше и да помисли да удостои с подаръка си някоя от тези дами, които според него стояха тъй високо.

— Мейбъл — каза той, — тази награда е за тебе, освен ако…

— Освен какво, Джаспър? — подхвана девойката, която в благородното си желание да го освободи от затруднението, забрави собствената си стеснителност, макар че страните и на двамата поруменяха и издадоха силното им вълнение.

— Освен ако не ти е безразличен, тъй като се поднася от човек, който няма право да се надява, че подаръкът му ще бъде приет.

— Приемам го, Джаспър. Той ще ми спомня за опасностите, през които преминахме заедно, и за грижите, които проявихте към мен и за които безкрайно ви благодаря на теб и на Следотърсача.

— Остави ме мене, остави ме — възкликна водачът. — Това си е късметът на Джаспър и подаръкът си е негов. Отдай му нужната чест и за двете. Моят ред ще дойде друг ден, моят и на интенданта, който, както ми се струва, завижда на момчето за качулката, въпреки че ако я беше спечелил, не виждам какво щеше да я прави, след като няма жена.

— А Джаспър Сладката вода има ли жена? А ти имаш ли жена, Следотърсачо? Може би ми е нужна, за да си намеря жена или да ми напомня, че съм имал жена, или като свидетелство за уважението ми към нежния пол, или просто като възпоминание за него, или, да речем, по друга някоя не по-малко смислена причина. Умният, мислещият не хвали глупеца и няма по-сигурен белег за това, че един мъж е бил добър съпруг на първата си жена, позволете ми да ви го кажа, от този, че веднага започва да й търси достойни заместници. Любовта ни е дадена от Провидението и оня, който е обичал веднъж предано някоя жена, показва колко щедро е бил дарен с това благо, като бърза да си намери друга жена и нея да обича.

— Може и да е така, може. Аз нямам опит в тези неща и не мога да споря. Но Мейбъл, дъщерята на сержанта, сигурно ще съумее да ти отговори. Ела, Джаспър, ние е тебе няма повече да участваме, но ще погледаме какво могат да направят с пушките си другите момчета.

Следотърсача и Джаспър се отдалечиха, тъй като състезанието всеки момент щеше да започне отново. Дамите обаче изгубиха интерес към стрелбата, щом като качулката вече беше спечелена. Тя минаваше от ръка на ръка, всички опипваха коприната, критикуваха шарката, разглеждаха изработката и тихо си шушнеха, че е много жалко, дето такова красиво нещо е притежание на дъщерята на един сержант.

— Може би ще склониш да я продадеш, Мейбъл, след като й се порадваш малко? — попита жената на капитана. — Тъй като никога няма да можеш да я носиш.

— Може и да не я нося — отговори скромно девойката, — но няма и да се разделя с нея.

— Разбира се, сержант Дънъм не е толкова беден, че дъщеря му да трябва да си продава дрехите и все пак да пазиш една дреха, която никога няма да можеш да облечеш, са хвърлени на вятъра пари.

— Не бих искала да се разделям с подаръка на близък приятел.

— Но младежът още повече ще започне да те цени заради благоразумието ти, щом се забрави днешната победа. Жалко е такава хубава качулка да се похаби напразно.

— Аз няма да я похабя напразно, госпожо, и ако нямате нищо против, ще я запазя за себе си.

— Както желаеш, дете! Момичетата на твоите години често пренебрегват интереса си. Не забравяй обаче, ако все пак решиш да продадеш качулката, че аз първа съм я поискала, но няма да я взема, ако само дори веднъж си я надянала на главата си.

— Няма да забравя, госпожо — отвърна Мейбъл колкото се може по-смирено, но очите й засвяткаха като диаманти и страните й поруменяха тъй, че заприличаха на две рози, когато наметна забранената за нея дреха върху красивите си рамене, сякаш за да я премери, и после спокойно я свали.