Джеймс Купър - Следотърсача

Следотърсача трудно можеше да се нарече красив мъж в обичайния смисъл на думата, но външността му внушаваше уважение и доверие. Висок и мускулест, той можеше да бъде съвършен, ако не беше така слаб. Ръцете и краката му бяха по-жилави и гъвкави дори от конопено въже, но общо взето фигурата му беше прекалено суха и ъгловата, за да отговаря на схващанията за идеална мъжка красота. Движенията му се отличаваха с естествена грация, отмерени и спокойни, те му придаваха солидност и достойнство, които отговаряха напълно на характера на неговата професия. Загарът, покрил честното му и мъжествено лице, говореше за живот под открито небе, изпълнен с трудности и лишения, а жилестите му ръце свидетелстваха за сила, без да бъдат груби и корави, каквито би ги направил тежкият физически труд. Макар в него да липсваше онова младежко очарование, което пленява сърцето на девойките, когато той вдигна пушката, всички женски погледи се залюбуваха на красотата и свободата на движенията му и на мъжествената му осанка. Той се прицели и стреля, бърз като светкавица, и докато облачето дим все още плуваше над главата му, той вече стоеше спокоен, опрян на пушката, и откритото му лице сияеше от неговия беззвучен, сърдечен смях.

— Не знам дали на някой би могло да мине изобщо през ум такова нещо — извика майор Дънкън, — но аз бих казал, че и Следотърсача пропусна целта.

— Не, не, майоре — самоуверено възрази Следотърсача, — недейте бърза с тези изявления. Аз не съм зареждал оръжието и не знам какво е имало в него, но ако то е било изобщо заредено, ще намерите моя куршум върху куршумите на Джаспър и на интенданта, в противен случай името ми да не е Следотърсача.

От виковете на събралите се около мишената хора стана ясно, че Следотърсача е прав.

— Но това не е всичко, това още не е всичко, приятели — каза Следотърсача, който бавно се приближаваше към подиума, на който седяха жените. — Ако установите, че куршумът дори и най-малко е докоснал дъската, готов съм да призная, че не съм улучил. Куршумът на интенданта разцепи дървото, а последният пратеник мина, без да отрони и стърготина от него.

— Вярно, Следотърсачо, напълно вярно — съгласи се Мюр, който се навърташе около Мейбъл, но се стесняваше да заговори с нея в присъствието на офицерските жени. — Интендантът наистина проби дървото и по такъв начин отвори път за твоя куршум, който мина през готовото отверстие.

— Е, нищо, интенданте, сега идва ред на гвоздея, тогава ще видим кой ще го забие по-дълбоко в дъската — ти или аз. Да си кажа правото, днес нямах намерение да показвам на какво е способна една пушка, но щом веднъж съм започнал, няма да обърна гръб на нито един офицер, който е на служба при негово величество крал Джордж. Ако Чингачгук беше тук, щяхме да ви покажем някои от тънкостите на това изкуство. А колкото до тебе, интенданте, ако с гвоздея успееш, с картофа сигурно ще се провалиш.

— Ти много си се разхвалил тази сутрин, Следотърсачо, но аз ще ти покажа, че нямаш работа с някое недозряло хлапе, току-що дошло от градовете или поселищата, ще видиш!

— Зная, зная, интенданте, това го зная и не отричам голямата ти опитност. Толкова години си преживял на границата, че и аз съм слушал за тебе в колониите и от индианците още като дете, кажи-речи, преди един цял човешки живот.

— Но… но… — прекъсна го Мюр със силен шотландски акцент. — Това е чиста глупост, човече. Че да не би аз да съм толкова стар.

— Нямах намерение да те обидя, интенданте, дори и да излезеш победител в състезанието с картофа. Исках само да кажа, че дълго си служил по места, където без пушка не можеш и крачка да направиш. Знам, че си добър стрелец, но с един ловец не можеш да се мериш, защото не говоря празни приказки, като разправям за подвизите си. Щом Провидението е дало на човека някаква дарба, не я отричай, за да не предизвикаш съдбата. Но нека дъщерята на сержанта отсъди, ако не се боиш да се предадеш в ръцете на такъв красив съдия.

Следотърсача избра Мейбъл за посредник, защото тя много му харесваше и защото общественото положение нямаше почти никаква стойност в очите му. Но поручик Мюр се смути от това предложение, направено в присъствието на офицерските жени. Той с удоволствие се навърташе около обекта на своите чувства с надежда, че ще й направи впечатление, но предразсъдъците му бяха твърде силни, а може би беше и много хитър, за да започне открито да ухажва. Мейбъл, преди да е сигурен, че ще има успех. Беше се доверил на майор Дънкън, защото напълно разчиташе на неговата дискретност, но станеше ли известно по някакъв начин, че интендантът е бил отхвърлен от дъщерята на един сержант, той вече много трудно можеше да направи предложение на някоя девойка от благороден произход, дори ако стремежът му към нея бъдеше продиктуван изцяло от разума. Ала въпреки всички тези съмнения и опасения Мейбъл му се струваше тъй очарователна, така мило поруменяваше, така нежно се усмихваше, така блестеше с младостта си, с ума си, със скромността и красотата си, че той не намери сили да устои на изкушението открито да разговаря с нея.