Джеймс Купър - Следотърсача

Състезанията трябваше да се състоят на една еспланада, разположена на самия езерен бряг, малко на запад от форта. Тази площадка, почистена от всякакви дървета и пънове, обикновено служеше за учебно поле, защото гърбът й беше защитен от езерото, а източната й страна — от крепостните постройки. По такъв начин по време на учение можеше да се очаква нападение само от две страни, а тъй като сечището, което се простираше на север и на запад, беше много просторно, неприятелят, за да се приближи на разстояние, подходящо за стрелба, трябваше да излезе от прикритието на гората и това вече го правеше безопасен.

Обичайното въоръжение на форта бяха мускетите, но за случая бяха събрани около петдесет ловджийски карабини. Във въоръжението на всеки офицер от полка влизаше и по една ловджийска пушка, която той ползваше за свое собствено забавление. Част от пушките принадлежаха на водачите и приятелски настроените индианци, които често навестяваха форта. А имаше и резерв от пушки за общо ползване, с които разполагаха главно онези, които ходеха на лов за дивеч и попълваха полковите запаси. Сред хората, владеещи добре това оръжие, се наброяваха около пет-шест души особено точни стрелци, чиито имена се славеха по цялата граница, десетина-дванадесет души, за които се смяташе, че минават средното ниво, останалите, а те бяха мнозинство, стреляха точно, но не тъй, както се изискваше за днешното състезание.

Щеше да се стреля от сто ярда разстояние без опора. За мишена щеше да служи една дъска с очертани концентрични бели кръгове по нея и бял център. Първи започнаха да се състезават войниците, които желаеха да покажат изкуството си, но не се стремяха към наградите. Тази част от състезанието не беше особено интересна и сред зрителите все още не се виждаше нито един офицер.

Повечето от войниците бяха шотландци, тъй като полкът беше сформиран не много отдавна в Стърлинг и околностите му. След пристигането му в колониите редиците му се бяха попълнили с местни жители, какъвто беше и случаят със сержант Дънъм. Естествено най-добрите стрелци бяха колонисти. След половинчасова борба стана известно, че един млад човек, роден в колонията Ню Йорк, от холандски произход, със звучното име Ван Фалкенбург, но за по-лесно наричан Фолок, се е показал най-изкусен от всички. Тъкмо когато обявяваха неговата победа, най-възрастният капитан, придружен от по-голямата част от офицерите и техните жени, се появи на площадката. Зад това знатно шествие вървяха около двадесет жени от по-скромен произход, сред които можеше да се забележи умното, миловидно и оживено личице и стройната, облечена в спретнато скромно облекло фигурка на Мейбъл Дънъм.

От жените, които обитаваха форта, само три се числяха към класата на благородните дами. И трите бяха съпруги на офицери. Грубоватите им обноски смешно се съчетаваха с преувеличеното им мнение за собственото им достойнство, за правата и задълженията на висшата класа и за изискванията на протокола, подобаващи на ранга им. Останалите бяха жени на подофицери и войници и Мейбъл Дънъм, както бе забелязал интендантът, беше действително единствената, подходяща за женитба. Вярно е, че имаше още около една дузина момичета, но ни едно от тях не беше стигнало още възрастта, която дава право на девойката да бъде ухажвана.

За жените беше построен нисък подиум от дъски на самия бряг на езерото. Недалече от него на един стълб бяха окачени наградите. Предните места на подиума бяха запазени за трите дами и техните деца. Мейбъл заедно с жените на подофицерите в полка седна на втория ред. Жените и дъщерите на войниците се струпаха най-отзад — тези, които успяха да намерят място, седнаха, а другите останаха прави. Мейбъл, която вече беше допусната в обществото на офицерските жени в качеството си на скромна компаньонка, беше предмет на внимание от страна на дамите от първия ред. Въпреки класовите различия, които сякаш още повече се подчертават в живота на един гарнизон, със своето скромно, но изискано държане и чувство за собствено достойнство тя беше успяла да спечели разположението им.

Веднага щом тази важна част от зрителите зае местата си, Лунди даде знак състезанието да започне — за хода му той бе издал предварително нареждания. Осем или десет души измежду най-добрите стрелци на гарнизона се наредиха на определеното за стрелба място и започнаха да стрелят един след друг. Сред тях имаше офицери, войници, че дори и случайни посетители на форта. Както следва да се очаква от хора, за които стрелбата не е само любимо забавление, а и средство за съществуване, всички улучиха бялата точка в центъра. Следващите обаче не бяха така сигурни и куршумите им улучваха някои от белите кръгове, ограждащи центъра, но не и самия център.