Джеймс Купър - Следотърсача

— По-добре не би могло и да бъде, стига само волята на Мейбъл да съвпадне с нашата. Но уви, малко вероятно е човек като мене да заплени нейните красиви очи! Ако бях по-млад и по-хубав, какъвто е Джаспър Уестърн например, бих могъл да имам повече надежди, да, тогава наистина бих могъл да имам надежда.

— Стига с този твой Джаспър Уестърн и другите момчурляци от гарнизона и вън от него! — отвърна му ядосано сержантът. — Макар и да си по-възрастен от капитана на „Вихър“, на вид ти си по-млад и по-хубав от него.

— Така ли? — попита Следотърсача, като погледна въпросително приятеля си, сякаш не разбра напълно смисъла на думите му.

— Искам да кажа, че макар да не си по-млад по дни и по години, ти изглеждаш по-кален и по-жилав от Джаспър или от който и да било от тях. Дори след тридесет години ще им надвиеш на всичките, взети заедно. С твоята чиста, съвест ти цял живот ще си останеш млад.

— А нима съвестта на Джаспър е омърсена от нещо? Ще се намери ли по-порядъчно момче от нето в цялата колония?

— Освен това ти си ми приятел — продължи сержантът, като стисна ръката на Следотърсача, — мой верен, изпитан и предан приятел!

— Да, приятели сме близо двадесет години, сержанте, още не беше се родила Мейбъл.

— Точно така, Мейбъл още не беше родена, а ние с тебе вече бяхме верни другари. Затова смятам, че момичето не би дръзнало да откаже да се омъжи за човек, който е приятел на баща му още от времето, преди то да се роди!

— Трудно е да се каже, сержанте, трудно е да се каже! Всеки търси това, което му прилича. Младите предпочитат компанията на млади, а старите — на стари.

— Но не винаги е така, когато става въпрос за семейството. Не съм чувал някой старик да е отказал да се ожени за млада жена. Освен това тебе те почита и уважава всеки офицер от гарнизона, както вече казах, а тя ще се ласкае да има за мъж човек, когото всички почитат.

— Надявам се, че нямам други врагове освен мингосите — отвърна водачът, като поглади косата си, и продължи замислено: — Винаги съм се старал да постъпвам справедливо и честно, така съм си спечелил много приятели, но има и случаи, когато не съм успявал.

— Може да се каже, че твоето приятелство се търси от всички, дори и от знатните. Старият Дънкън ъф Лунди например се радва, като те види, и вие прекарвате цели часове заедно. От всички водачи той има най-голямо доверие в теб.

— И не само той. Случвало ми се е да бродя из гората с хора много по-знатни и умни от него и по цели дни да разговарям с тях като с братя. Но никога не съм се възгордявал от това, защото зная, че в гората хората стават равни, докато в градовете това е невъзможно.

— Ти се славиш като най-големия стрелец в целия край!

— Ако Мейбъл може да хареса човека заради това му качество, тогава не бих имал основание да се отчайвам. И все пак понякога си мисля, сержанте, че заслугата не е толкова моя, колкото на сърнебойката. Тя е една чудесна пушка и дори в ръцете на друг човек не би стреляла по-лошо.

— Напразно скромничиш, Следотърсачо. Виждал съм мнозина да стрелят със сърнебойката, без да улучат, докато ти стреляш отлично и с оръжията на другите. Не, както и да ми говориш, няма да се съглася с тебе. След ден-два ще устроим състезание по стрелба. Тогава ти ще покажеш своето изкуство и Мейбъл ще те опознае още по-добре.

— А честно ли ще бъде това, сержанте? Всеки знае, че сърнебойката никога не пропуска. Защо трябва да се устройва състезание, когато предварително може да се каже какъв ще бъде резултатът?

— Хайде, хайде, приятелю, виждам, че сам ще трябва да започна да ухажвам момичето от твое име. За човек, който излиза от барутния дим, ти си необичайно плах и нерешителен поклонник, както изглежда. Не забравяй, че Мейбъл е от смел и мъжествен род и тя навярно ще цени у мъжа това, което ценеше и майка й.

При тези думи сержантът стана и без да се извини, отиде да се заеме отново със своите безкрайни задължения. Всички в гарнизона чувстваха ловеца тъй близък, че подобна волност беше съвсем в реда на нещата, а и той не се обиждаше от това.

От току-що предадения разговор читателят навярно е разбрал какви подбуди бяха накарали сержанта да доведе Мейбъл на границата. Въпреки че малко се беше отчуждил от дъщеря си, която нежно бе милвал и ласкал през първите две години на вдовството си, сержантът таеше в сърцето се дълбока привързаност към нея. Той беше свикнал да командва и да се подчинява, без да изказва съмнение или да търси мнението на другите относно разумността на издаваните заповеди, затова дори за минута не допускаше, че Мейбъл няма да се омъжи за избрания от него човек, макар че беше далеч от мисълта да оказва насилие над волята й. Трябва да кажем, че всички, които познаваха Следотърсача, виждаха в него човек, надарен с изключителни качества. Неизменно верен на себе си, чистосърдечен, предан, непознаващ страх и заедно с това предпазлив и внимателен, той с цялата си душа се заемаше с всяко справедливо дело — или поне с онова, което по тогавашно време се смяташе за справедливо — и не се залавяше с нищо, заради което после би се червил или търпял заслужено порицание. Невъзможно беше да общуваш по-дълго с този човек, който заедно с всичките си качества и недостатъци можеше да се сравни с онова, което навярно е представлявал Адам преди грехопадението — без да изпита дълбоко уважение и обич към него, чувства, които в никакъв случай не бяха свързани със скромното му положение и професия. Не беше трудно да се забележи, че никой офицер не минаваше край него, без да го поздрави като равен, както и нито един човек с по-проста професия не изпускаше случая да се обърне към него доверчиво и свободно като към приятел. Най-странната особеност на Следотърсача беше пълното пренебрежение, с което той гледаше на всички отличия, получени от хората не заради личните им заслуги и достойнства. По навик той беше почтителен към началниците, но нерядко си позволяваше да сочи грешките им и да ги укорява за недостатъците им с безстрашие, ясно свидетелстващо за душевната безкористност и природен ум, които можеха спокойно да се състезават с образоваността. Накратко казано, този, който не вярва във вродената способност на човека да отделя доброто от злото без помощта на науката, би се объркал пред този самобитен мъдрец, живеещ в такъв отдалечен край, Чувствата и възприятията му, свежи като девствената гора, в която прекарваше по-голямата част от дните си, му позволяваха така ясно да отделя правдата от неправдата, че пред него навярно би отстъпил и най-изкусният софист. Впрочем и Следотърсача си имаше своите предразсъдъци и предубеждения, които, макар да носеха отпечатъка на неговата личност и привички, бяха така дълбоко вкоренени, че му бяха станали втора природа. Но над всичко това се извисяваше неговото неподкупно и непогрешимо чувство за справедливост. Тази благородна черта (а без нея никой човек не може да бъде истински възвишен и единствено с нея може да заслужи уважение) оказваше невидимо влияние над всички, с които той общуваше. Не бяха редки случаите, когато най-големите побойници и размирници на гарнизона се връщаха от поход, в който е участвал и Следотърсача, усмирени, облагородени и преобразени от неговите слова, чувства и личен пример. Както и трябва да се очаква от човек с такива възвишени принципи, верността му беше непоклатима като скала. Предателството беше нещо несъвместимо с неговите схващания и ако рядко му се случваше да отстъпи пред неприятеля, то никога не изоставяше приятел в беда, щом можеше да се намери и най-малката възможност да му се помогне. Естествено е такъв човек да се сдружава само с близки нему натури. Неговите приятелства и познанства, макар определени малко или много от случая, бяха винаги с хора с неопетнена съвест. Той сякаш притежаваше някакъв вроден усет, който го водеше, без самият той да съзнава, към онези, които биха били достойни за неговото приятелство. Един познавач на хората би казал за Следотърсача, че той е истински образец на това, какъв може да стане човекът с чиста и праведна душа, който живее в пълно уединение и изпитва благотворното влияние на девствената природа, чужд на съблазните и заблужденията, създадени от цивилизацията, изпълнен с вяра в провидението. Такъв беше човекът, когото сержант Дънъм беше определил за съпруг на Мейбъл. В избора си той впрочем се беше ръководил не толкова от ясната представа за достойнствата на своя другар, колкото от личните си симпатии към него, макар че никой, който познаваше Следотърсача отблизо, не ценеше тъй високо качествата на честния ловец, както сержанта. Той ни най-малко не се опасяваше, че Мейбъл би могла да има някакви сериозни възражения срещу този брак. От друга страна, сержантът разбираше, че женитбата на дъщеря му крие големи преимущества и за самия него — в далечното, смътно бъдеше, в заника на своите дни, той се виждаше заобиколен от внуци, които щяха да му бъдат двойно по-мили и заради двамата им родители.