Джеймс Купър - Следотърсача

— Ех, сержанте, боя се, че на мен това никога няма да ми се отдаде.

— Защо си се обезкуражил така за нещо, което аз вече смятам за решено между нас?

— Ние се споразумяхме, че ако Мейбъл се окаже такава, каквато ти ми я описваше, и ако на девойката й се хареса простият ловец и водач, аз ще се откажа от скитничеството и ще приспособя мисленето си към семейния живот. Но откакто видях Мейбъл, да си призная, обзеха ме съмнения.

— Как така? — строго попита сержантът. — Нали ти сам ми каза, че момичето ти харесва? Нима Мейбъл не оправда очакванията ти?

— Ах, сержанте, не в Мейбъл се съмнявам, а в себе си. Аз съм само един беден и невеж горски жител, а може би и не съм тъй добър, както ти и аз мислим!

— Ако ти не вярваш в собствената си преценка за себе си. Следотърсачо, то, моля те, не се съмнявай в моята. Нима нямам опит в преценката на хората? Не е ли това прякото ми задължение и често ли ми се случва да се лъжа? Питай майор Дънкън, сър, ако желаеш повече доказателства по този въпрос.

— Но сержанте, ние с тебе сме стари приятели, били сме се рамо до рамо в десетки боеве и неведнъж сме си помагали взаимно. В такива случаи хората са склонни да съдят пристрастно един за друг и аз се опасявам, че дъщерята няма да погледне на простия ловец така благосклонно както бащата.

— Стига, стига, Следотърсачо, та ти сам не познаваш себе си, приятелю, затова се довери на моята преценка. Първо, ти си човек с голям опит, а това е нещо, от което се нуждаят всички девойки, и което никоя благоразумна млада особа не би пренебрегнала. Второ — ти не си от онези самодоволни глупаци, които, едва постъпили в полка, започват да се перчат. Ти познаваш добре службата, достатъчно е само да те погледне човек, за да го разбере. Та нали си бил поне тридесет-четиридесет пъти под огън, ако броим всички схватки в засади, в които ти се е случвало да участваш.

— Всичко това е така, сержанте, всичко това е така, но какво ще ми помогне то, за да спечеля благоволението на една девойка с нежно сърце?

— Ще го спечелиш! Опитът, придобит на бойното поле, е толкова полезен в любовта, колкото и на война. А ти си тъй честен и тъй верен поданик на английския крал, Бог да го благослови, че той може да се гордее с тебе!

— Възможно е, и това е възможно, но аз се страхувам, че съм много груб, много стар и много недодялан, за да се харесвам на такава млада и нежна девойка като Мейбъл, която не познава нашите диви нрави и може да реши, че животът в селищата повече ще приляга на нейните заложби и наклонности.

— Какви са тези опасения, приятелю? За първи път те чувам да говориш така.

— Може би защото самият аз не съзнавах собственото си нищожество, докато не срещнах Мейбъл. Неведнъж ми се е случвало да се срещам с такива красавици като нея, превеждал съм ги през гората, виждал съм ги и минути на опасност и в минути на радост. Но по общественото си положение тези девойки стояха толкова по-високо от мене, че и през ум не можете да ми мине да се сравнявам е тях. Те бяха чисто и просто слаби същества, които бях задължен да браня и закрилям. Сега случаят е друг. Ние с Мейбъл стоим тъй близо един до друг, че аз изпитвам непоносима мъка, като виждам голямата разлика помежду ни. Бих желал да бъда е десет години по-млад и да имам малко по-привлекателна външност, за да мога да спечеля разположението на тази млада и красива девойка.

— Горе главата, храбри приятелю. Довери се на бащата, който разбира женското сърце. Та Мейбъл вече наполовина те обича, а двуседмичният ни престой на островите, където ти ще можеш да й засвидетелстваш цялото си внимание, ще свърши останалото. Момичето ми го каза едва ли не само снощи.

— Нима е възможно това, сержанте? — възкликна скромният простосърдечен водач, който не смееше дори да помисли за такива блестящи перспективи. — Наистина възможно ли е това? Аз съм един обикновен ловец, а Мейбъл е достойна да стане жена на офицер. Мислиш ли, че момичето ще се съгласи да се откаже от любимите си привички в града, от приятелствата си, за да дойде да живее тук сред горската пустош с един прост водач и ловец? Няма ли да закопнее за стария си начин на живот и за по-достоен съпруг?

— По-достоен съпруг, Следотърсачо, трудно ще се камери. — отвърна бащата. — А що се отнася до градските привички, те лесно се забравят сред горската шир. Мейбъл има богата душа и едва ли ще скучае тук на границата. Аз замислих гази женитба, приятелю, след като предвидих всичко. Отначало смятах да те взема в полка, за да заемеш моето място, когато аз изляза в оставка, а това рано или късно ще стане. Но после размислих и реших, че ти не ставаш за редовна служба. Впрочем, без да си в пълния смисъл на думата войник, ти си войник в най-добрия й смисъл и аз знам, че се ползваш с уважението на всички офицери в гарнизона. Докато съм жив, Мейбъл може да живее при мене и ти винаги ще имаш дом, в който да се завръщаш от твоите странствания и походи.