Джеймс Купър - Следотърсача

— Говориш със загадки, Следотърсачо, и аз трудно те разбирам. Щом смяташ, че този разговор е наистина необходим, моля те да се изразяваш по-ясно.

— Добре, Мейбъл. Мисля, че когато се съгласи да изпълняваш желанието на сержанта, те не си знаела какви чувства изпитва към теб Джаспър Уестърн.

— Следотърсачо! — възкликна Мейбъл.

Лицето й непрекъснато сменяше цвета си, а тялото й трепереше като от треска. Но Следотърсача бе твърде зает със своите разсъждения и не забеляза нейното вълнение, а Сладка вода закри лицето си с ръце, защото се боеше да не срещне погледа й.

— Аз говорих с Джаспър и като сравнявах неговите мечти с моите мечти, неговите чувства с моите чувства, неговите желания с моите желания, разбрах, че твърде много те обичаме и двамата, за да можем и двамата да бъдем щастливи.

— Следотърсачо, ти забравяш… спомни си, че сме сгодени! — прошепна толкова тихо Мейбъл, че думите й можеха да бъдат чути само при много напрегнато внимание от страна на слушателите й.

Не беше чудно, че водачът не разбра последната дума и веднага призна невежеството си с обичайното: „Какво каза?“

— Ти забравяш, че сме годеник и годеница и твоите намеци са не само неуместни, но и съвсем неприятни за всички нас.

— Уместно е това, което е правилно, а правилно е това, което води до справедливи и честни постъпки. Права си, че е неприятно, аз най-добре го чувствам. И така, Мейбъл, ако знаеше, че Джаспър Сладка вода изпитва към тебе същите чувства, каквито изпитвам аз, може би не би се съгласила да се омъжиш за такъв грозен и стар пръч като мене?

— Защо ти е този жесток разпит, Следотърсачо? Какво искаш да постигнеш? Джаспър Уестърн не мисли нищо такова. Той нищо не казва и нищо не чувства.

— Мейбъл!

Този вик се изтръгна против волята му от гърдите на Джаспър и издаде силата на неговите чувства. Но той не каза нищо повече.

Мейбъл закри лицето си с ръце. Двамата седяха като провинили се ученици, които се страхуват да не огорчат любимия си учител.

В този миг Джаспър бе готов да се отрече от любовта си към Мейбъл, само за да не причинява страдание на приятеля си, а Мейбъл бе объркана от току-що чутото. То потвърждаваше това, на което тя може би се надяваше тайно, но не смееше да го повярва. Не знаеше да плаче ли, или да се радва и все пак заговори първа, за да попречи на Джаспър да каже нещо, което би прозвучало фалшиво или би обидило неговия приятел.

— Прощавай, Следотърсачо, но всичко това звучи така грубо. Защо ти е нужно?

— Да, Мейбъл, това звучи грубо, защото аз съм си наполовина дивак — дивак по природа и по навици. — Следотърсача се опита да се засмее с характерния си беззвучен смях, но от гърлото му се изтръгнаха някакви странни, глухи звуци. Сякаш смехът го задушаваше. — Да, може да се каже, че това се разсъждения на дивак.

— Мили Следотърсачо, прекрасен — и може би единствен — мой приятелю! Как можа да помислиш, че съм искала, да кажа това! — прекъсна го Мейбъл, която се задъхваше от вълнение и от желание да заличи причинената от нея обида. — Ако мъжеството, благородството на чувствата и на постъпките, високата нравственост и други прекрасни качества правят човека достоен за уважение, приятелство и любов, няма на света човек, който повече от теб да заслужава това.

— Е, Джаспър, чуваш ли я? Какви сладки очарователни гласчета имат тези девойки — каза Следотърсача, като се засмя, но този път свободно и естествено. — Да, изглежда, природата нарочно ги създава, за да радват слуха ни, когато млъкне музиката на гората. Но ние трябва да се обясним, длъжни сме, разберете! Аз те питам отново, Мейбъл: ако знаеш, че Джаспър те обича не по-малко, отколкото те обичам аз, макар че това едва ли е възможно, ако знаеш, че в своите сънища той вижда твоето лице, отразено в бистрите води на това езеро; ако знаеше, че цяла нощ говори с теб или за теб, че за него всичко прекрасно, добро и благородно прилича на Мейбъл Дънъм и че не е познавал щастието, преди да срещне теб; ако знаеше, че е готов да целува земята, по която си стъпвала, и да забрави всички радости на професията си, за да мисли за теб, да се наслаждава на твоята красота, да слуша твоя глас — би ли се съгласила да се омъжиш за мен?

Дори и да искаше, Мейбъл не можеше да отговори на този въпрос. Макар че бе закрила лицето си с ръце, руменината на бузите й прозираше между пръстите и беше толкова ярка и топла, че сякаш се предаваше и на ръцете. И все пак тя не издържа: само за миг обърканата и почти изплашена девойка повдигна крадешком очи към Джаспър, за да се убеди вярно ли е това, което говори Следотърсача, и отново закри, лице, сякаш искаше да го скрие завинаги от света.