Джеймс Купър: Следотърсача

— Джаспър! — възкликна Мейбъл, отстъпила най-сетне пред напора на своето чувство, което се изля с непреодолима сила, като дълго задържан поток, и падна в прегръдките на младия човек, плачейки като безпомощно дете. — Джаспър, Джаспър, защо сте крил това от мен?

Отговорът на Джаспър бе също тъй неясен, както и последвалият го несвързан диалог. Но езикът на чувствата лесно се разбира. Цял час измина като една минута за влюбените и когато Мейбъл дойде на себе си и си спомни за съществуването на други хора, нейният вуйчо отдавна и с най-голямо нетърпение крачеше по палубата на „Вихър“, чудейки се как Джаспър е могъл да се заплесне така, че да пропуска благоприятния попътен вятър. Но първата мисъл на Мейбъл беше за този, когото разкриването на нейните истински чувства засягаше най-пряко.

— О, Джаспър — каза тя с глас на осъден на смърт, — ами Следотърсача?

Сладка вода трепна — не от страх, а от мъчителната мисъл за страданието, което е причинил на своя приятел. Смутен и объркан, той се оглеждаше на всички страни, без да може да разбере къде е изчезнал. Следотърсача се бе оттеглил навреме, показвайки такт и деликатност, които биха направили чест и на най-запознатия с етикета придворен. Няколко минути влюбените мълчаливо чакаха неговото завръщане, незнаейки как да постъпят при тия трудни и необичайни обстоятелства. Най-сетне видяха своя приятел, който вървеше бавно със замислен и печален вид.

— Сега ми е ясно, Джаспър, какво си имал предвид, като ми казваше, че хората могат да се разбират един друг, без да проговорят нито дума — каза Следотърсача, като спря пред поваленото дърво, на което седеше младата двойка. — Да, сега разбирам. Сигурно е много приятен и увлекателен този разговор, когато го водиш с девойка като Мейбъл Дънъм. Ех, деца, деца! Казах аз на сержанта, че не е за нея такъв невеж и стар дивак като мене, но той не искаше и да ме чуе.

Джаспър и Мейбъл седяха като осъдени, подобно на нашите прародители в „Изгубеният рай“ на Милтън 100 100 Милтън (1608–1674) — английски поет, автор на поемите с библейска тема — „Изгубеният рай“ и „Възвърнатият рай“. — Б. пр. , когато извършеният грях за първи път ляга върху душите им с оловната си тежест. Те не се решаваха да помръднат, камо ли да проговорят. И двамата бяха готови в тая минута да се отрекат от щастието си, за да върнат на приятеля си загубеното душевно спокойствие. Джаспър беше блед като смъртник, докато моминската свенливост бе запалила върху бузите на Мейбъл такъв пожар, какъвто те не помнеха дори от дните, когато тя беше жизнерадостна и безгрижна. Щастието от споделената любов бе придало на лицето й особена мекота и нежност и тя изглеждаше изключително красива. Следотърсача я гледаше с нескрито възхищение. После се засмя. Смя се продължително и ликуващо, както се смеят наивните и искрени хора, когато изразяват своето удоволствие. Но смехът му секна също тъй изведнъж, както и започна. Той си спомни с болка, че тази прекрасна млада девойка е завинаги загубена за него. Повече от минута нещастникът не можа да дойде на себе си от мъка. Най-сетне се овладя и каза с достойнство, дори с известна тържественост:

— Аз винаги съм знаел, Мейбъл Дънъм, че всеки си има своя цена, но бях забравил, че не мога да се харесвам на младите, красиви и образовани момичета. Надявам се, че тази грешка не е кой знае какъв грях, ако пък е грях, аз съм достатъчно наказан за него. Не, Мейбъл, зная какво искаш да кажеш… не говори, не е нужно, чувствам това, сякаш вече го слушам. Този час не беше лек за мен, Мейбъл! Не беше лек, моето момиче!

— Час! — като ехо отвърна Мейбъл, не вярвайки на ушите си, и предателската руменина се разля отново по лицето й. — Нима е минал цял час, Следотърсачо?

— Час? — възкликна и Джаспър. — Не, приятелю, не са минали и десет минути, откакто ни остави.

— Възможно е, напълно е възможно. На мен те ми се видяха цяла вечност. Сега виждам, че щастливите мерят времето с минути, а нещастните — с месеци. Но да не говорим повече за това. Всичко е минало, излишните думи няма да прибавят нищо към вашето щастие, а на мен само ще покажат колко много съм загубил, може би напълно заслужено. Не, Мейбъл, не ме прекъсвай, не трябва. Това, което ще ми кажеш, макар и с най-добри намерения, няма да промени нищо. Джаспър, сега тя е твоя. И колкото и да ми е тежко, зная, че с тебе ще й бъде по-добре, отколкото с мен, ти имаш по-големи права и основания за това, макар че и аз не бих пожалил сили, за да й угодя, доколкото познавам себе си. Не трябваше да вярвам на сержанта! Трябваше да повярвам на Мейбъл и да разбера това, което ми каза тя при езерото. С разума си го разбирах, но нали е толкова приятно да мислиш това, което ти харесва да мислиш, и е така лесно да убедиш този, който сам е готов да се убеди. Но какво ли има повече да се говори! Мейбъл наистина се съгласи, но само за да не огорчи баща си и от страх да не попадне в ръцете на индианците…