Джеймс Купър - Следотърсача

— Следотърсачо!

— Разбирам те, Мейбъл, и никак не ти се сърдя, повярвай! Хрумна ми, че би било добре да се заселя някъде наблизо до вас, да виждам щастието ви. Впрочем по-хубаво ще е да оставя петдесет и пети полк и да се върна в шестдесети — той ми е сякаш родният полк. А най-хубаво би било да не бях се разделял с шестдесети полк. Но и тук имаха нужда от мене, а с мнозина от петдесет и пети се познавах и по-рано — например със сержант Дънъм, когато служеше в другия полк. И все пак, Джаспър, аз не съжалявам, че се запознах с тебе…

— А с мене, Следотърсачо? — прекъсна го Мейбъл. — Нима съжаляваш, че ме опозна? Няма да си го простя, докато съм жива!

— Теб ли, Мейбъл? — възкликна водачът, нежно взе ръката й и я погледна в очите. — Мога ли да съжалявам, че слънчевият лъч е пробил облаците на безрадостния ден, че светлината блесна в мрака, макар и за миг? Аз не се залъгвам с надеждата, че на сърцето ми ще бъде така леко и ще крача по земята със същата твърда стъпка, както по-рано, или че сънят ми ще бъде пак така сладък и дълбок, но винаги ще помня, че някога ми се е усмихнало незаслужено щастие. Вината не е твоя, Мейбъл, аз обвинявам само себе си, дето от глупост и тщеславие си въобразих, че мога да се харесам на такова създание. Още повече, ти всичко ми обясни, когато говорихме на носа при езерото, и аз трябваше да ти повярвам, защото младите момичета много по-добре от родителите си разбират какво им трябва. Но въпросът е решен, остава ми само да се простя с вас, за да можете да заминете. Представям си как се сърди мастър Кап и ако се забавите още малко, сигурно ще слезе на брега, за да види какво правим тук.

— Да се простим! — извика Мейбъл.

— Да се простим! — повтори след нея Джаспър. — Нима смяташ да се разделяш с нас, приятелю?

— Така ще бъде по-добре, Мейбъл, много по-добре, Джаспър. Това е най-разумното. Ако слушам сърцето си, бих могъл да живея с вас до смъртта си, но ако слушам разума, трябва да се разделя с вас тук. Вие ще се върнете в Осуиго и ще се ожените. Мастър Кап вече е подготвен за това и ще бъде щастлив да се завърне при морето. А пък аз ще се върна в гората и при моя Творец. Е, Мейбъл — продължи Следотърсача, като стана и тръгна тържествено към нея, — целуни ме! Джаспър няма да се сърди за тази единствена целувка. А след това ще се разделим.

— О, Следотърсачо! — извика Мейбъл, като се хвърли в прегръдките на водача и покри лицето му с хиляди целувки със свобода и пламенност, каквито не бе проявила в прегръдките на Джаспър. — Да те благослови Бог, мили, мили, Следотърсачо! Ти пак ще дойдеш при нас! Ние отново ще се видим! А когато остарееш, нашата къща ще бъде и твоя, защото ти ще се прибереш при нас и ще ми позволиш да ти бъда дъщеря.

— Да, да — проговори с мъка водачът, усещайки на гърлото си някаква бучка. — Така би трябвало да гледам на теб. Ти можеш да ми бъдеш дъщеря, а не жена. Прощавай, Джаспър! А сега да вървим към лодките. Вие отдавна трябваше да бъдете на борда.

С някакво тържествено спокойствие Следотърсача ги поведе към брега. Като стигна до лодките, той отново взе ръката на Мейбъл и дълго, с мъка я гледа в лицето, докато на очите му се появиха сълзи и като ручейчета потекоха по загрубялото му лице.

— Благослови ме, Следотърсачо — каза Мейбъл и смирено падна на колене пред него. — Благослови ме, преди да се разделим.

И този истински син на природата, с проста, но благородна душа, изпълни молбата й. Когато й помагаше да седне в лодката, той приличаше на човек, който с решително усилие къса здраво опъната връв. Преди да си отиде, той хвана Джаспър за ръка, отведе го настрани и му каза:

— Ти имаш добро сърце и мек характер, Джаспър, но и двамата сме диваци в сравнение с тази нежна тръстика. Щади я, не проявявай никога мъжка суровост към това крехко създание. Ти ще се научиш да я разбираш и Господ, който създава горите и езерата и който с усмивка гледа добродетелта и отвръща лице от порока, ще ви дари със заслужено щастие.

Следотърсача даде знак на приятеля си да се отдели от брега и остана, подпрян на своята пушка, докато лодката не се долепи до борда на „Вихър“. Мейбъл плачеше така, сякаш сърцето й се разкъсваше, а очите й не се отделяха от поляната, където самотно се извисяваше фигурата на Следотърсача, докато „Вихър“ заобиколи носа и островът изчезна от погледа й. До последната минута тя гледаше неподвижната мускулеста фигура на този необикновен човек, която се издигаше като статуя, поставена на това отдалечено място в памет на събитията, разиграли се тук.