Джеймс Купър - Следотърсача

Есента обаче наближаваше и към края на месеца положението на Юнска роса започна да става тежко, Листата падаха, нощите ставаха неприятни и хладни. Дойде време за заминаване.

Върна се Чингачгук и двамата със Следотърсача говориха дълго. Роса ги наблюдаваше отстрани и забеляза, че добрият й приятел е угрижен. Като се примъкна до него, тя с женски такт и нежност се постара да го утеши.

— Благодаря, Юнска роса, благодаря — каза той. — Ти си много добра, но това не може да помогне. Време е да заминаваме. Утре ще напуснем тези места и ти ще дойдеш с нас, защото вече си в състояние да чуваш гласа на разума.

Юнска роса се подчини с присъщото на индианските жени смирение и се върна при гроба на Пронизваща стрела, за да прекара последни часове с покойния си мъж. През тази дълга есенна нощ младата вдовица не легна нито за минутка. Тя седеше върху пръстта, която покриваше останките на нейния съпруг, и по обичая на своя народ се молеше за неговия успех по безкрайната пътека, по която той бе тръгнал съвсем наскоро, и за срещата им в страната на праведните. В душата на тази жена, която би се сторила съвсем жалка на оня, който има високо мнение за себе си, но не умее да мисли, живееше образът на Бога. Тя бе изпълнена с чувства и стремежи, способни да удивят всеки, който не чувства, а само се преструва.

На сутринта напуснаха острова и тримата. Следотърсача, ревностен и сериозен както винаги, мълчаливият и предан Чингачгук и покорната и кротка Юнска роса, потънала в скръб. Тръгнаха на път с две лодки — третата, която принадлежеше на Роса, остана на острова. Голямата змия плаваше напред, а Следотърсача го следваше в своята лодка. Два дни гребаха все на запад, като нощуваха по островите. За тяхно щастие времето беше топло и когато излязоха на широко разлялото се езеро, то беше гладко като огледало. Беше сиромашко лято, но във въздуха, въпреки леката мъгла, имаше нещо от сладостното юнско спокойствие.

На третия ден влязоха в устието на Осуиго, но фортът и флагът му напразно ги канеха да спрат. Чингачгук пресече тъмните води на реката, без да се оглежда, а Следотърсача го следваше мълчаливо. На крепостния вал се бяха струпали хора, ала Лунди, който позна старите си приятели, не позволи на стражата да ги извика.

Беше пладне, когато Чингачгук влезе в малкото заливче, където бе пуснал котва „Вихър“. На поляната в самия край на старата просека се издигаше дървена къща от нови, неодялани греди. Мястото беше пусто и усамотено, но навсякъде личаха следите на благоденствието, доколкото бе възможно то на границата. Джаспър ги очакваше на брега и пръв подаде ръка на Следотърсача, когато той стъпи на земята. Срещата им беше проста и сърдечна. Следотърсача не зададе никакви въпроси, защото Чингачгук предварително го бе осведомил за всичко, но никога не бе стискал така силно ръката на своя приятел, както при тази среща. Дори се разсмя добродушно, когато Джаспър му каза, че изглеждал добре.

— Къде е тя, Джаспър, къде е тя? — попита най-сетне шепнешком Следотърсача, който не смееше веднага да зададе този въпрос.

— Тя чака у дома, скъпи приятелю, Юнска роса е успяла да ни изпревари.

— Роса стъпва по-леко от мен, но на сърцето ми вече не е тежко. И тъй, в гарнизона се намери свещеник и всичко се уреди, нали?

— Ние се оженихме една седмица след раздялата ни с теб, на другия ден мастър Кап си замина. Ти забрави да питаш за твоя приятел Солена вода.

— Не, нищо не съм забравил. Голямата змия ми разказа всичко, но аз най-много обичам да слушам за Мейбъл и за нейното щастие. Е, плака ли тя, или се смя след венчавката?

— И едното, и другото, но…

— Да, такива са всички — и плачат, и се смеят. Но каквото и да направи Мейбъл, на мен винаги би ми изглеждало правилно. Какво ще кажеш, Джаспър, мислила ли е тя за мен през тия щастливи минути?

— И още как, Следотърсачо! Няма ден, в който да не мисли и да не говори за тебе. Би могло да се каже дори, че няма такъв час! Никой не те обича така, както те обичаме аз и Мейбъл!

— Знам, че никой не ме обича така, както ти, Джаспър. Чингачгук е единственият, за когото бих могъл да кажа същото. Е, няма защо да отлагаме повече, това трябва да стане и колкото по-бързо, толкова по-добре. Води ме, Джаспър, искам още веднъж да погледна милото й лице.

Джаспър поведе Следотърсача и скоро нашият герой видя отново Мейбъл. Тя посрещна своя доскорошен поклонник с пламнали от вълнение бузи, тръпнеща като трепетликов лист. Едва се държеше на крака, но намери сили да разговаря с него приятелски и искрено. През този час (Следотърсача не остана нито минутка повече, макар че не се отказа да похапне в дома на своите приятели) внимателният наблюдател можеше да прочете по лицето на Мейбъл точното отражение на цялата гама от чувства, които тя изпитваше към Следотърсача и към мъжа си. В отношението й към Джаспър все още се долавяше сдържаността и свенливостта на младоженката, но когато говореше с него, в гласа й звучеше притаена нежност, очите й сияеха, бузите й пламваха от чувства, които времето и навикът още не бяха успокоили. Към Следотърсача сега тя бе сериозна и искрена. Въпреки вътрешното й напрежение гласът й не трепна нито веднъж, погледът й не се сведе надолу и ако по лицето й се появяваше руменина, тя идеше само от дълбокото й съчувствие.