Джеймс Купър - Следотърсача

Настъпи време за път. Чингачгук вече бе оставил лодките и застанал на пътеката към гората, спокойно очакваше своя приятел. Щом го видя, Следотърсача тържествено стана, за да се сбогува.

— Понякога съм мислил, че съдбата ми е била твърде сурова — каза той, — но участта на тази жена, Мейбъл, ме накара да изпитам срам и да разбера много неща…

— Юнска роса ще остане тук и ще живее при мене — бързо го прекъсна Мейбъл.

— Така и мислех. Освен теб никой друг не е в състояние да откъсне тази жена от скръбта и да събуди у нея желание за живот. Все пак се съмнявам, Мейбъл, че и ти ще успееш. Нещастницата загуби не само мъжа си, тя се лиши от племе, а с такава загуба е трудно да се помириш… Странен човек съм аз! Какво ме засяга нещастието на едни и съпружеското щастие на други, когато си имам достатъчно свои мъки! Не, без излишни думи, Мейбъл, те не са нужни! Джаспър, позволете ми да си отида спокойно. Видях вашето щастие и това ми стига. Сега по-леко ще понасям мъката си. Не, вече никога няма да те целуна, Мейбъл. Хвани ръката ми, Джаспър, и я стисни здраво, момчето ми. Не се страхувай, тя няма да отстъпи на твоята по сила, това е ръка на мъж. А сега, Мейбъл, стисни и ти ръката ми… не, не, не бива (Мейбъл целуваше ръката му и целувките се смесваха със сълзи), не бива да правиш това!

— Следотърсачо — попита Мейбъл, — ще се видим ли пак?

— Мислил съм за това, вече съм мислил. Ако настъпи време, Мейбъл, когато ще мога да гледам на теб като на сестра или като на дете — да, по-точно като на дете, защото ти можеш да ми бъдеш дъщеря, — ще се върна при вас. За мен ще бъде истинска радост да гледам вашето щастие. Ако не мога — прощавайте, прощавайте… Сержантът не беше прав. Да, той никак не беше прав!

Това бяха последните думи, които Джаспър Уестърн и Мейбъл Дънъм чуха от Следотърсача. Той се обърна, защото усети, че нещо го задушава, и след миг беше вече при своя спътник. Щом го видя, Чингачгук метна торбата си на рамо и без да му каже нито дума, се скри зад дърветата. Мейбъл, мъжът й и Юнска роса дълго гледаха след отдалечаващия се Следотърсач, очаквайки прощален жест, но той не се обърна. Стори им се само, че поклати глава като човек, измъчван от мрачни мисли, и че махва с ръка, сякаш знае, че приятелите го гледат, но твърдите му крачки, на които никаква скръб не можеше да повлияе, го отнасяха все по-далече, докато изчезна в гъсталака на гората.

И Джаспър, и жена му не видяха повече Следотърсача. Те останаха още една година на брега на Онтарио, а след това, отстъпвайки пред настойчивите молби на Кап, отидоха при него в Ню Йорк, където Джаспър стана преуспяващ и уважаван търговец. Три пъти Мейбъл получи като подарък прекрасни кожи, но изпращачът не бе пожелал да напише името си и само сърцето й подсказваше кой е той. По-късно, когато Мейбъл беше вече майка на няколко деца, тя предприе едно пътешествие във вътрешните щати, съпроводена от синовете си, най-големият от които можеше да й бъде защитник. Там тя случайно видя странно облечен човек, който я наблюдаваше отдалеч и с такова внимание, че тя започна да разпитва кой е той. Казаха й, че това е най-прочутият ловец в този край — случката се разиграваше вече след революцията, — известен с благородството си, но чудак, когото в тази част на страната наричаха „Коженият чорап“. Мисис Уестърн не успя да научи нищо повече, но настойчивият поглед на непознатия и странното му поведение я разтревожиха толкова силно, че тя прекара една безсънна нощ и на лицето й, запазило още следите на голяма някогашна красота, легна сянка на печал, която за дълго не я напусна.

А Юнска роса, загубила и мъж, и родно племе, не можа да понесе, както предсказваше Следотърсача, двойната загуба. Тя умря в дома на Мейбъл на брега на Онтарио. Джаспър пренесе тялото й на острова и я погреба редом с Пронизваща стрела.

Лунди все пак се ожени за своята стара любов и излезе в оставка — уморен от безброй сражения ветеран. Но името Лунди в наше време се прославя от по-малкия брат, наследил фамилното имение и наследствената титла, към която по-късно се присъедини и титлата, с която бе удостоен за своите подвизи по океана 101 101 Става дума за английския адмирал Адам Дънкън (1731–1804), прославил се с победата над холандския флот при Кампърдаун (1797), за която получил титлата лорд Кампърдаун. — Б. пр. .

James Fenimore Cooper

The Pathfinder, 1840

Издание:

ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР

СЛЕДОТЪРСАЧА

РОМАН

Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА