Джеймс Купър: Следотърсача

Драматичните събития от последните дни изискваха от нашата героиня голямо напрежение на душевните сили, но тя бързо преодоля потиснатостта си. Мейбъл оплакваше покойния си баща, ала неволно настръхваше, когато си спомняше за смъртта на Джени и за всички ужаси, които беше видяла. Все пак успя да се съвземе и да се освободи от угнетеността, която винаги следва тежките преживявания. Може би мъката, която потресе Юнска роса и я хвърли за цяло денонощие в някакво вцепенение, помогна на Мейбъл да изживее по-леко своята скръб. Тя се почувства задължена да утеши младата индианка и изпълняваше този човешки дълг с онова нежно, грижливо и деликатно съчувствие, което проявяват жените в такива случаи.

Заминаването на „Вихър“ бе определено за утрото на третия ден и Джаспър беше привършил вече необходимите приготовления.

Багажът бе натоварен и Мейбъл се прости с Юнска роса, това беше една тъжна, трогателна раздяла. Накратко, всичко беше готово за заминаването — на острова бяха останали само индианката, Следотърсача, Джаспър и нашата героиня. Индианката се скри в гъсталака, за да се наплаче свободно, а тримата наши приятели се отправиха към трите лодки, останали на пясъчния бряг. Едната беше на Юнска роса, а с другите две нашите пътешественици трябваше да стигнат до кутера. Следотърсача вървеше напред, но когато наближи брега, вместо да отиде към лодките, даде знак на другите да го последват и ги поведе към едно повалено дърво. То лежеше в самия край на поляната и не се виждаше от кутера. Като седна на ствола, той покани с ръка Мейбъл и Джаспър да седнат от лявата и от дясната му страна.

— Седни, Мейбъл. Седни и ти, Сладка вода — започна той. — На душата ми тежи една грижа и тъкмо сега е времето да се освободя от нея, преди да е станало късно. Седни, Мейбъл, и ми помогни да сваля този камък от сърцето си, ако не и от съвестта си, докато имам сили.

Минаха две-три минути в тягостно мълчание. Младите хора чакаха с удивление какво ще стане. И на двамата им се струваше невероятна мисълта, че нещо тежи на съвестта на Следотърсача.

— Мейбъл — продължи Следотърсача, — трябва да поговорим ясно и открито, преди да отидем при вуйчо ти на кутера. Впрочем известно ли ви е, приятели, че Солена вода след сраженията, които минаха, прекарва и денем, и нощем на кутера. Според него това било единственото място, където човек можел да бъде спокоен за скалпа си. Ех, деца, деца, време ли е сега за шеги! Старая се да бъда весел, да изхвърля всичко от главата си, но човек не може да заповяда на водата да тече към извора си. Ти знаеш, Мейбъл, че преди смъртта си сержантът ни завеща да се оженим, да живеем заедно и да се обичаме един друг — отначало на земята, докато бъде угодно на Бога, а после и на онзи свят.

От хладния въздух на свежото утро бузите на Мейбъл бяха по-розовели и изглеждаха както преди, но при тия неочаквани думи кръвта се отдръпна от лицето й и то отново възвърна восъчната бледност, която му беше придала скръбта. Въпреки това тя ласкаво го погледна и дори се опита да му се усмихне.

— Това е вярно, скъпи приятелю — отговори тя, — такова беше желанието на нещастния ми баща и аз зная, че като посветя целия си живот, за да се грижа за теб, едва ли ще успея да ти се отблагодаря за всичко, което направи за нас.

— Боя се, Мейбъл, че много по-силно чувство, отколкото обикновената благодарност, трябва да свързва мъжа и жената. От това именно се боя. Ти нищо не си направила за мен или поне нищо особено, но сърцето ми мъчително се стреми към теб. Мисля, че това чувство няма нищо общо със спасяването на скалповете и съпровождането през гората.

Бузите на Мейбъл пламнаха отново. Тя се усмихваше, но гласът й трепереше, когато отговори:

— Не е ли по-добре да отложим този разговор, Следотърсачо? Не сме сами, а за страничния човек е неприятно да слуша семейни обяснения, които не са му интересни.

— Започнах този разговор, Мейбъл, тъкмо защото не сме сами и защото с нас е Джаспър. Сержантът смяташе, че аз съм подходящ за теб мъж и спътник в живота и, макар че се съмнявах в това, сериозно се съмнявах, той успя да ме убеди и ти знаеш до какво доведе това. Но когато ти, Мейбъл, обеща на баща си да се омъжиш за мен и така скромно и мило ми подаде ръка, не знаеше едно обстоятелство, както би се изразил твоят вуйчо, и аз се считам задължен да ти разкажа за него, преди да вземем каквото и да е решение. Често съм утолявал глада си с тлъсто еленово месо, защото не съм имал подръка по-добър дивеч, но струва ли си да се примирява човек с това, което не му харесва, когато има възможност да получи нещо по вкуса си.