Джеймс Купър - Следотърсача

— Нещо подобно, братко, ми е говорил някога свещеникът. Момичето е право.

— Право е, това е самата свята истина. Бог е нашият съдия, той води корабния дневник за всичките ни дела. В последния ден тегли черта и казва кой се е държал добре и кой — зле. Мейбъл е права, а за баланса няма защо да се безпокоиш, горе не може да има никакво мошеничество.

— Разчитай на Бога, татко, и на милостивия Му Син. Моли се, мили татко, само той може да ти помогне.

— Аз съм забравил да се моля, Мейбъл. Братко, Следотърсачо, Джаспър, припомнете ми думите на молитвата.

Кап едва ли си представяше точно какво значи молитва и не можеше да отговори нищо. Следотърсача се бе молил всеки ден, всеки час дори. Но той се молеше за себе си, без думи, по свой начин. В тази трудна минута той беше също тъй безпомощен като Кап. Не можеше да помогне на умиращия и Джаспър Сладката вода, макар че бе готов да премести планини заради Мейбъл. И младежът наведе глава от смущението, което изпитват младите и здравите, когато са принудени да признаят своята слабост и своята зависимост от висшите сили.

— Татко — каза Мейбъл, — ти знаеш „Отче наш“, сам си ме учил да се моля, когато бях малко дете.

Върху лицето на сержанта се появи усмивка. Той си спомни, че все пак е изпълнил някога пред дъщеря си поне тази част от родителските си задължения. При тази мисъл на гърдите му олекна малко.

Няколко минути той мълча и присъстващите помислиха, че душата му е обърната към Бога.

— Мейбъл, дете мое — каза накрая той с неочаквано твърд глас. — Мейбъл, аз те напускам, както духът вече напуска тялото в последните минути на земното битие. Аз те напускам, дете мое. Дай ми ръката си!

— Ето я, татко! Ето ги и двете!

— Следотърсачо! — каза сержантът, напипвайки от другата страна ръката на Джаспър, който стоеше на колене край него. — Вземи ръката й, аз я оставям на теб! Бъди й баща или мъж, както желаете вие двамата. Благославям ви…

В този тържествен миг никой не се осмели да каже на сержанта за грешката му. След малко той издъхна, съединил под своята длан ръцете на Джаспър и Мейбъл. Мейбъл не забелязваше нищо, докато възклицанието на Кап не извести за смъртта на баща й. Като вдигна глава, тя срещна устремения към нея поглед на Джаспър и усети горещия допир на ръката му. Но в тази минута тя бе завладяна само от едно чувство и се извърна настрани, за да се предаде на скръбта, без да осъзнае какво се бе случило. Следотърсача взе под ръка Сладка вода и излезе с него от блокхауса.

Двамата другари в дълбоко мълчание минаха край огъня, пресякоха поляната и отидоха чак до противоположния бряг. Тук те спряха и Следотърсача заговори първи:

— Всичко свърши, Джаспър. Нещастният Дънъм завърши земния си поход, загина от ръката на някакъв подъл мингос. Но никой не знае съдбата си! Утре или другиден същото може да се случи с тебе или с мене.

— А Мейбъл? Какво ще стане с Мейбъл, Следотърсачо?

— Не чу ли последните думи на сержанта? Той възложи на мен грижата за детето му. Това е много сериозно задължение, Джаспър, много сериозно задължение!

— Това е задължение, Следотърсачо, от което мнозина биха те освободили с радост — каза младежът с горчива насмешка.

— Аз често мисля, че съм недостоен за нея. Нямам високо мнение за себе си. Джаспър, но ако Мейбъл Дънъм ми прости невежеството и другите недостатъци, няма да я разубеждавам, макар че добре съзнавам нищожеството си.

— Никой няма да те упрекне, Следотърсачо, ако се ожениш за Мейбъл Дънъм, както не биха те упрекнали, ако видят на гърдите ти скъпоценен камък, подарен от щедър приятел.

— Искаш да кажеш, че ще упрекнат Мейбъл? Аз също се страхувам от това, приятелю, защото не всички ме гледат с твоите очи или с очите на дъщерята на сержанта. (Джаспър трепна като от внезапна болка, но с нищо повече не издаде чувствата си.) Хората са завистливи и не много добри особено в нашите гарнизони. Често си мисля, Джаспър, че би било по-добре, ако ти бе харесал Мейбъл и ако тя бе харесала тебе. Струва ми се, че с теб тя би била много по-щастлива, отколкото с мен.

— Да не говорим повече за това, Следотърсачо — нетърпеливо го прекъсна Джаспър с глух глас. — Ти ще бъдеш мъж на Мейбъл и няма защо да се поставя друг на твое място дори в мислите и разговорите. А пък аз смятам да последвам съвета на мастър Кап. Ще отида заедно с него на някой кораб и ще видим дали ще излезе от мене човек на солената вода.

— Ти ли, Джаспър Уестърн? Ти искаш да напуснеш езерото, гората, нашата армия и да ги замениш със суетния и празен живот в градовете и селищата и с някаква незначителна разлика във вкуса на водата! Нима у нас няма солници, щом толкова ти е притрябвала сол? И нима човек не трябва да се задоволява с това, с което се задоволяват другите? А пък аз разчитах на тебе, Джаспър. Надявах се, че сега, когато ние с Мейбъл заживеем в своя къщичка, ти също ще си намериш някоя достойна спътница и ще се заселиш някъде наблизо. Открих чудесно място за жилище — на около сто и петдесет мили от форта. Наблизо има удобно заливче и ти би могъл през свободното си време да ни идваш с кутера на гости. Всеки ще ходи на лов из своите владения, на които след време ние — ти с твоята жена и аз с Мейбъл — бихме могли да станем пълни собственици. Ще запазим нашето приятелство дори и разделени, но ако Бог допуска Неговите създания да познаят щастието и на земята, няма да има по-щастливи от нас, четиримата.