Джеймс Купър - Следотърсача

В ритъма и треската на боя войникът среща, без да трепне, опасностите и смъртта. Но когато преходът към другия свят става в спокойно време, в тихи часове на размисъл, той пробужда у нас мисли за нетленното и непреходното, съжаление за миналото, тревожно усилие да се проникне в това, което ни чака. Сержант Дънъм беше смел човек, но отиваше в свят, където смелостта не е нужна. Чувствата и мислите му бавно се откъсваха от земното и се насочваха в обичайната за случая посока. Защото, когато говорим, че пред смъртта всички са равни, ние имаме предвид преди всичко обстоятелството, че тя довежда всекиго до мисълта за суетата на живота.

Поради характера и навиците си, Следотърсача бе склонен винаги към разсъждения и обичаше да гледа на всичко сериозно и дори с известна философска отчужденост. Това, което видя в блокхауса, не беше ново за него. Но с Кап работата не стоеше така. Груб и упорит, самонадеян и педантичен, старият моряк не можеше да погледне сериозно и с вътрешен трепет дори на смъртта, Въпреки драматичните събития, които бяха станали, въпреки искрената си обич към своя зет, той влезе при умиращия с обичайното си равнодушие, придобито от дългото следване в онова училище, което ни учи на много възвишени истини, но си хвърля думите на вятъра, когато има работа с ученик, неспособен да извлече полза от уроците му.

Едва влязъл в помещението, където лежеше умиращият, Кап с присъщата си нетактичност започна да разказва за събитията, които бяха причинили смъртта на Мюр и на Пронизваща стрела.

— Двамата вдигнаха котва по най-бързия начин — завърши разказа си той — и за тебе, братко, трябва да бъде утеха, че в това дълго плаване теб те изпревариха хора, които никой от нас не обичаше. На твое място аз щях да бъда доволен. Майка ми говореше, мастър Следотърсачо, че не трябва да се размекват умиращите с излишни огорчения, а да се ободряват и утешават с разумни напътствени думи. Мисля, че тия новини ще вдъхнат кураж на нещастника, ако и той да има същото отношение към червенокожите, каквото имам аз.

Щом чу известията, Юнска роса стана и тихо излезе от блокхауса. Дънъм слушаше Кап, втренчил пред себе си невиждащи очи. Той беше се освободил вече от много връзки с живота, бе забравил напълно Пронизваща стрела и никак не се интересуваше от Мюр. Със слаб глас попита къде е Сладка вода. Повикаха младежа и той се изправи пред умиращия. Сержантът го погледна ласкаво и в този поглед ясно се четеше разкаянието за неволната обида, с която бе огорчил младия моряк. Сега около постелята на Дънъм се бяха събрали Следотърсача, Кап, Мейбъл и Джаспър. Всички стояха прави, само Мейбъл, отпуснала се на колене, притискаше към челото си студената ръка на баща си и квасеше с вода засъхналите му устни.

— Няма да ни чакаш дълго, сержанте — каза Следотърсача, който толкова често бе гледал смъртта в очите и бе присъствал на нейни тържества, че не изпитваше никакво благоговение пред нея, макар да разбираше колко различна е тя в разгара на боя и на тихата постеля сред близки и роднини. — Вярвам в нашата бъдеща среща. Пронизваща стрела пое последния си път, но това не е пътят на честния индианец. Ти няма да го видиш, защото неговата пътека не е пътеката на праведните. Това би било противно на разума, а същото се отнася и до участта на поручик Мюр. Ти честно изпълняваше своя дълг и имаш право да тръгнеш в най-дългото си пътешествие спокойно и с твърда стъпка.

— Надявам се, приятелю. Винаги съм се старал да служа честно.

— Така е, така е — намеси се Кап. — Добрите намерения са половината от делото, но ти щеше да постъпиш по-добре, ако беше изпратил разузнавач напред, вместо да хвърляш котва така сляпо. Тогава всичко щеше да стане другояче. Но няма значение. Никой не се съмнява, че си имал най-добри намерения, а и горе, мисля, това ще се разбере, доколкото познавам нашия свят и съм чувал за другия.

— Да, така е. Исках да постъпя най-добре.

— Татко, мили татко!

— Магнит е смазана от скръб, Следотърсачо. Тя не е в състояние да преведе баща си през рифовете и плитчините. Ще трябва ние да се заемем с това.

— Какво каза, Мейбъл? — попита сержантът, като само извърна очи към дъщеря си, защото вече нямаше сили да се обърне.

— Да, татко! Не разчитай на собствените си дела в надеждата за милост и спасение. По-добре е да се уповаваш на Бога и на милостивия му син.