Джеймс Купър - Следотърсача

— Много неясно се изразяваш днес, Следотърсачо. В такъв час наистина ни приличат сериозните мисли, но защо трябва да си служим с притчи.

— Възможно е думите ми да са непонятни, но мисълта ми е ясна, мастър Кап. Накратко казано, докато сержант Дънъм, като солиден и сериозен човек, без да бърза, се готви за дългия си път, интендантът го изпревари с главоломен скок. И макар че това е въпрос, по който не се осмелявам да имам свое мнение, позволявам си да мисля, че пътищата им са различни и никога вече няма да се пресекат.

— Обясни ми, приятелю — каза морякът, като се оглеждаше объркан, търсейки Мюр, чието дълго отсъствие започваше да го учудва. — Не виждам никъде интенданта, но предполагам, че има достатъчно смелост, за да не избяга тъкмо сега, когато сме спечелили победа. Друго би било, ако предстоеше сражение.

— Всичко, което е останало от него, е пред теб, под този шинел — отговори водачът и накратко разказа на Кап каква смърт е постигнала поручика. — Тускарорът го нападна с бързината и сръчността на гърмяща змия, но без предупреждение. Присъствал съм на доста дръзки нападения и яростни изблици у индианците, но никога не съм виждал човешката душа да напуска така бързо тялото, и то в най-неблагоприятна за умиращия минута. Дъхът на Мюр секна заедно с лъжата, която произнасяше устата му, а душата му отлетя в мига, когато коварството му бе достигнало върха си.

Кал слушаше Следотърсача с отворена уста и на два пъти се изкашля, сякаш за да провери собственото си дишане.

— Той е бил в състояние да продаде всичко: родина, душа, тяло, Мейбъл и скалповете ни на оня, който му даде повече. Този път услугите му са били заплащани от съотечествениците на капитан Каменно сърце.

— Това напълно им подхожда. Те винаги купуват онова, което не могат да вземат със сила, а в краен случай бягат колкото им държат краката.

Господин Санглие с насмешлива галантност повдигна шапка, благодарейки за комплимента с учтиво презрение, което не направи някакво впечатление на бавномислещия моряк. Но Следотърсача, с неговия вроден такт и чувство за справедливост, не можеше да остави без отговор нападката на Кап.

— Според мен — каза той — разликата между англичани и французи не е толкова голяма. Те говорят на различни езици и служат на различни крале, но мислят и чувстват като хора. Ако французинът понякога трепери от страх, това се случва и с англичанина, а без да се оглежда, бяга и конят, не само човекът и това не зависи от националността.

Капитан Каменно сърце, както го нарече Следотърсача, отново се поклони, но вече дружелюбно и без иронична усмивка, сякаш бе разбрал, че Следотърсача говори добронамерено, макар и да се изразява малко грубо. После пак се обърна и с целия си вид показваше, че всичко, което ще каже или направи такова нищожество като Кап, никак не го интересува и няма желание да спира закуската си заради него.

Като гледаше любопитно тази изразителна пантомима, Кап продължи:

— Аз дойдох всъщност за интенданта. Сержантът си отива и помислих, че ще пожелае да каже няколко думи на своя заместник, но съм закъснял. Поручикът, както правилно се изрази, Следотърсачо, го е изпреварил.

— Няма защо да безпокоим сержанта за такова нещо. Капралът успешно може да командва отряда или по-точно — това, което е останало от него. А всичко останало сержантът ще поръча на мен. Трябва да погребем нашите мъртъвци и да изгорим всички постройки, защото са на територията на неприятеля — по разположение, ако не по право — и няма защо да му ги подаряваме. Французите ни откриха и да се връщаме тук, би означавало да се пъхаме съзнателно във вълчи капан. Голямата змия и аз ще свършим всичко това. Свикнали сме да организираме и настъпления, и отстъпления.

— Много добре, приятелю — каза Кап, — но какво да правим с моя шурей. Не бива да оставяме човека да си отиде без напътствени думи. Трябва да помогнем на душата му да се отдели от пристана и да прибере котва. В края на краищата смъртта засяга всички ни, защото никой няма да я избегне.

— Това е напълно вярно, Солена вода, и аз се стремя винаги да бъда готов. Често съм мислил, че е щастлив оня, който нищо не оставя след себе си, когато му дойде времето. Да вземем мен например. Аз съм ловец, разузнавач и водач, нямам парче своя земя и все пак владея такива богатства, че с мен не може да се сравни дори притежателят на най-голямото имение в Олбъни. Когато вървя под открито небе и стъпвам върху килим от сухи листа, имам чувството, че съм собственик и господар на тази земя. Какво повече му трябва на човек? Не мога да кажа, че няма неща, които ме свързват със земята, макар и да не са кой знае какви — като изключим Мейбъл Дънъм, но и нея не мога да отнеса със себе си. В съседния форт имам малки кученца, много мили животинчета, но още не са за лов и затова временно живеем разделени. Признавам също, че ще ми бъде мъчно да се разделя със сърнебойката, но защо пък да не легнем заедно в гроба, нали сме еднакво дълги — точно шест фута. А освен кучетата и пушката имам само една лула, подарена от Голямата змия, и някои дреболии, спомени от разни пътешественици. Всичко това може да се събере в торба и да се сложи под главата вместо възглавница. Ето защо заповедта за заминаване никога няма да ме свари неподготвен.