Джеймс Купър - Следотърсача

— Да ме забравиш ли, Джаспър? С какво съм заслужил такова наказание? И откъде знаеш, че Мейбъл предпочита мен? Кой ти го е казал, приятелю? На мен това ми се струва невярно.

— Но тя очаква женитбата с теб, а Мейбъл никога не би се омъжила за човек, когото не обича.

— Сержантът настояваше за този брак, а Мейбъл е твърде послушна дъщеря, за да не изпълни волята на умиращия си баща. Ти говорил ли си с нея? Казвал ли си й, че я обичаш?

— Не, Следотърсачо, никога. Това би било подлост към тебе.

— Вярвам ти, момчето ми, вярвам на всяка твоя дума. Сигурен съм, че ще имаш сили да заминеш надалече и да погребеш в себе си любовта. Но това не бива да става. Мейбъл трябва да научи всичко и сърцето й да направи избора, дори ако от това се разбие моето сърце. Значи не си й казвал нищо, приятелю?

— Нищо определено, нищо открито. И все пак, Следотърсачо, ще ти призная всичко, не мога нищо да скрия от такъв благороден другар. Ще ти кажа всичко, както си е, и нека след туй поставим кръст на тази история. Навярно знаеш, че младите хора понякога се разбират или мислят, че се разбират с половин дума, без да са си казали нищо открито, че отгатват мислите си или поне мислят, че ги отгатват, по стотици незначителни признаци и намеци.

— Не, Джаспър, не зная такова нещо — чистосърдечно са призна Следотърсача, защото неговите неволни намеци наистина не срещнаха нито веднъж у Мейбъл онова приятно, сладостно поощрение, което е мълчаливият знак, че тайното влечение е прераснало в споделена взаимна страст. — Не, Джаспър, не зная нищо подобно. Мейбъл винаги се е отнасяла с мен както трябва и всичко, което искаше да ми каже, го казваше на прост и ясен език.

— А имал ли си щастието, Следотърсачо, да чуеш от нея, че те обича?

— Не, Джаспър, такива думи не съм чул. Тя ми е казвала, че ние не бива да се женим, че тя дори не може да допусне мисълта да бъдем мъж и жена, че не е достойна за мен, макар че много ме уважава и цени. Сержантът ме уверяваше обаче, че всички стеснителни млади момичета говорят така, че същото му е казвала и нейната майка, далеч преди да се роди Мейбъл, и че важното било само тя да се съгласи за брака, пък останалото щяло да се уреди. Повярвах му и помислих, че всичко е наред.

Джаспър изпитваше най-искрени приятелски чувства към щастливия съперник и му желаеше успех, но бихме постъпили непочтено към читателя, ако скрием, че сърцето му едва не изскочи от гърдите от радост, когато чу признанието на Следотърсача. Не че то породи някаква надежда, не! Той се радваше с ревнивия егоизъм на влюбен, че никой друг не е получил това сладостно признание, за което сам мечтаеше.

— Разкажи ми нещо повече за умението да се разговаря без думи — помоли мрачно Следотърсача с отчаяната решителност на човек, който не разчита вече да чуе нещо радостно за себе си. — Случвало ми се е да разговарям така с Чингачгук и с неговия син Ункасун, преди да го убият. Но не допусках, че това изкуство е познато и на младите момичета, особено на Мейбъл Дънъм.

— Това не е същото, Следотърсачо, и трудно може да се разкаже за него. Това е погледът, усмивката, лекото кимване с глава, това е едва забележимото потръпваш на ръцете или плещите, когато девойката случайно се докосне до теб. А тъй като аз потръпвах дори от дишането на Мейбъл и от лекото шумолене на роклята й, въобразих си кой знае какво и тези празни надежди ме заблудиха. Не съм казвал на Мейбъл нищо ясно и открито, а сега вече е късно и би било безполезно, защото за мен не остана вече никаква надежда.

— Джаспър — каза Следотърсача просто, но с достойнство, което изключваше каквито и да било възражения, — нека да се уговорим сега за погребението на сержанта и за нашето заминаване. Като уредим всичко, ще намерим време да поговорим и за дъщерята на сержанта. По това трябва да се помисли сериозно, защото сержантът я повери на мен.

Джаспър се зарадва на прекъсването на този разговор и двамата приятели след малко тръгнаха в различни посоки, за да изпълнят задълженията, които произтичаха от положението и призванието на всеки от тях.

Следобед погребаха всички мъртъвци. Сержантът бе погребан в средата на полянката под сянката на висок стар бряст. Мейбъл плака горчиво, намирайки в сълзите някакво необяснимо облекчение. Нощта мина спокойно, а също и следващият ден, защото Джаспър отложи заминаването поради силния вятър над езерото. Същата причина задържа и капитан Санглие, който замина едва на третия ден след смъртта на сержанта, когато времето се оправи и духна попътен вятър. Преди заминаването си той стисна ръката на Следотърсача и лицето му изразяваше радост, че се е срещнал с такава изключителна личност. Двамата се разделиха като приятели, изпълнени с взаимно уважение, макар че всеки остана загадка за другия.