Джеймс Купър - Следотърсача

— Готов ли си, братко Кап? — попита той. — Огънят вече се промъква през отвора на бойницата и, макар че суровите греди не пламват лесно като някои раздразнителни хора, никой не може да гарантира, че няма да започнат да горят, ако се нагреят достатъчно. Готова ли е бъчвата? Провери дали огънят е точно под тази бойница, за да не отиде напразно нито една капка.

— Ест! — отговори по моряшки Кап.

— Тогава чакай сигнал. В критични минути трябва да се запазва спокойствие и да не се влиза безразсъдно в бой. Чакай сигнал.

Докато даваше тези разпореждания, Следотърсача сам се приготвяше, защото реши, че е настъпил моментът за действие. Той вдигна сърнебойката, прицели се и стреля. Това му отне само няколко секунди и като изтегли пушката от амбразурата, погледна навън.

— Един негодник по-малко — промърмори на себе си Следотърсача. — Виждал съм го и преди този безмилостен дивак! Впрочем, постъпвал е според характера си и получи според заслугите си. Ще сваля още един подлец и това ще бъде достатъчно за тази нощ. Утре битката сигурно ще бъде по-ожесточена.

Като си говореше сам, Следотърсача зареди пушката и когато свърши изречението си, на земята се гърчеше още един индианец. Това наистина се оказа достатъчно. Притаената в храстите орда не дочака третия удар на безпогрешното му оръжие и хукна да търси по-сигурно прикритие.

— А сега заливай, мастър Кап — каза Следотърсача. — Аз поставих печата си върху тия подлеци и тази нощ няма защо да се страхуваме повече от огън.

— Пази се, ще те намокря! — извика Кап и така умело изля водата, че огънят веднага угасна.

Тъй завърши това необикновено сражение и остатъкът от нощта мина спокойно. Следотърсача и Кап стояха на пост един след друг, но и двамата не спаха както трябва. И двамата бяха привикнали на продължително бодърстване и безсънието не ги плашеше. В подобни случаи Следотърсача не изпитваше нито глад, нито жажда, а умората сякаш не го докосваше.

Застанала до постелята на баща си, Мейбъл мислеше колко преходно е щастието на този свят. Макар да бе живяла и преди без баща си и връзката й с него да бе по-скоро въображаема, отколкото реална, сега, когато предстоеше да го загуби завинаги, на нея й се струваше, че със смъртта му светът ще опустее и тя никога вече няма да бъде щастлива.

Рано сутринта Следотърсача и Кап се изкачиха отново на покрива, за да огледат острова. Плоският покрив на блокхауса бе ограден с нисък парапет, който освен предпазната си роля служеше и като прикритие, зад което можеше да се залегне и стреля. Скрити зад тази ниска, но здрава ограда, двамата наблюдатели виждаха много добре почти целия остров и по-голямата част от протоците, които водеха към него. Не можеше да се види само онова, което храстите прикриваха.

От юг все още духаше силен вятър и реката, зелена и сърдита, бучеше, макар че бурята бе отслабнала и над водата не се появяваха бели гребени. Островчето имаше форма на почти правилен овал, изтеглен от изток към запад. Затова всеки плавателен съд, който минаваше по миещите го протоци, можеше, благодарение на различните течения и направления на вятъра, да върви с издути платна. Кап веднага разбра това и го обясни на Следотърсача, защото двамата се надяваха сега само на помощ от Осуиго. И тъй те стояха на покрива, като се вглеждаха тревожно във всички посоки, когато изведнъж Кап възкликна високо и радостно:

— Кораб!

Следотърсача бързо се обърна към посоката, в която гледаше старият моряк, и забеляза това, което бе предизвикало възторжения вик на Кап. От височината, на която се намираха, те виждаха като на длан ниските съседни острови и през храстите, които обграждаха брега на острова, разположен югозападно от техния, се мяркаше платно. Корабът вървеше с „малки платна“, както се изразяват моряците, но вятърът му придаваше скоростта на препускащ с всички сили кон и белият му корпус проблясваше през пролуките между храстите като летящо в небето облаче.

— Не може да е Джаспър — разочаровано промърмори Следотърсача, който в този летящ кораб не можа да познае кутера на своя приятел. — Момчето закъснява. Сигурно французите изпращат кораб на своите приятели, проклетите мингоси.

— Не, този път, драги Следотърсачо, ти не улучи, както никога досега — възрази Кап, който дори в това критично положение не бе загубил обичайната си самоувереност. — Дали е Сладка вода — не зная, но това е горният ъгъл на грота на „Вихър“ — клинът му е по-тясно скроен, отколкото трябва, а и гафелът е вдигнат нагоре. Трябва да се признае, че не изглежда съвсем зле, но гафелът е вирнал нос.