Джеймс Купър - Следотърсача

Няколко думи на благодарност се изтръгнаха от устните на Мейбъл и тя отново насочи вниманието си към сержанта, който с отчаяни усилия се стараеше да се повдигне, но голямото изтощение отново го поваляше върху постелята. През следващите минути тя бе така погълната от грижите за ранения, че едва ли чуваше ужасната врява, която бе толкова силна, та по-скоро би я оглушила, отколкото да я уплаши.

Кап показваше изключително хладнокръвие. Наистина той бе започнал да изпитва дълбоко и все по-нарастващо уважение към силата и способностите на диваците и дори бе готов да признае могъществото на сладката вода, но неговия ужас от индианците произтичаше по-скоро от мисълта, че ще го измъчат и ще му вземат скалпа, отколкото от страх пред смъртта. Горе той се чувстваше като на палуба, макар и не на борда на кораб и понеже знаеше, че няма опасност от абордаж, разхождаше се по покрива, без да мисли за себе си, с лекомислено безстрашие, за което Следотърсача пръв би го осъдил, ако беше го видял. Вместо да се крие, както е прието при сраженията с индианците, Кап се появяваше ту на единия, ту на другия край на покрива, заливаше с вода огъня, невъзмутим като моряк, който събира платната при морски бой. Тъкмо неговото поведение предизвикваше врявата сред нападателите. Несвикнали да срещат такова явно пренебрежение към смъртта, индианците, всеки път когато забелязваха Кап, надаваха вой като глутница хрътки, открили лисица. Сякаш някаква магия го пазеше от куршумите, които свистяха около него — някои пробиваха и дрехите му, без да го засегнат. Когато снарядът попадна в блокхауса, старият моряк трикратно извика „ура“, захвърли ведрото и започна да върти шапката си над главата. Тази поразителна смелост, изглежда, му спаси живота, защото от тази минута индианците решиха, че Солена вода се е побъркал и престанаха да стрелят по него, престанаха дори да изпращат и запалени стрели. Поради някакво странно великодушие червенокожите никога не вдигат ръка срещу луди.

Следотърсача се държеше по съвсем различен начин. Придобитият опит и присъщата му предпазливост правеха действията му отмерени и точни. Той стоеше на такова разстояние от бойницата, че куршумите не можеха да го достигнат. Знаменитият водач неведнъж бе участвал в рисковани операции. Разказваха, че веднъж индианците го привързали към стълба за мъчение, но той издържал, без да трепне, всички жестокости и подигравки па изобретателните диваци. По цялата гранична област, навсякъде, където живееха и се сражаваха хора, се носеха легенди за подвизите, хладнокръвието и смелостта на Следотърсача, Този път всеки, който не познаваше неговото минало, би взел прекалената му бдителност и предпазливост за обикновена страхливост. Такава оценка обаче би била напълно погрешна. Следотърсача мислеше за Мейбъл и за ужасите, които я очакват, ако го убият. Тази мисъл го правеше още по-съобразителен и предпазлив. Като всеки истински смел човек той не се интересуваше как ще преценят поведението му. Макар че в действията му личеше хитростта на змия, той беше простодушен като дете.

През първите десет минути от нападението Следотърсача вдигаше пушката си само, когато се местеше от една бойница до друга. Понеже сам беше участвал в пленяването на гаубицата, знаеше, че индианците нямат друг снаряд, затова не се безпокоеше от огъня на неприятеля: само някой заблуден куршум, улучил отвора на бойницата, можеше да бъде опасен. Това наистина се случи на два пъти, но понеже индианците стреляха отблизо, куршумите попадаха под такъв ъгъл, че не можеха да причинят вреда. От по-голямо разстояние пък шансът да се улучи бе нищожен. Изведнъж Следотърсача чу тропот на обути в мокасини крака и трясък от чупене на съчки, които индианците трупаха около стените на блокхауса, и разбра, че отново се опитват да запалят сградата. Той извика Кай от покрива, където вече нямаше опасност от пожар, и му посочи бойницата, под която неприятелят искаше да запали огън. Кап застана на пост и зачака.

Един по-неопитен човек би се опитал да пресече още в зародиш опасното намерение на индианците, като прибегне преждевременно до оръжието. Следотърсача не постъпи така. Той не се стремеше толкова да загаси огъня, от който не се страхуваше особено, колкото да проучи противника, и да го сплаши така, че да го принуди да стои до края на нощта на почетно разстояние от блокхауса. За тази цел обаче трябваше да почака огъня да се разгори, за да може при неговата светлина да се прицелва и да стреля безпогрешно. Той позволи на ирокезите свободно да натрупат цял куп съчки до стената на блокхауса, да го запалят и да се върнат в храстите и разреши на Кап само да премести една от бъчвите до бойницата, под която бе запален огънят, за да има подръка вода, когато потрябва. Този момент дойде, според Следотърсача, тогава, когато пламъците осветиха околните храсти и острият поглед на водача ясно различи силуетите на трима-четирима индианци, които гледаха огъня с равнодушието на хора, свикнали спокойно да наблюдават човешките страдания. Едва сега Следотърсача проговори.