Джеймс Купър - Следотърсача

Този кратък разказ изчерпа силите на сержанта и той трябваше да си почине. Мейбъл и Следотърсача се грижеха за него, без да го тревожат повече с въпроси. Следотърсача се възползува от паузата, за да види от бойниците и от покрива какво става на острова и да прегледа пушките, останали в блокхауса. Те бяха около една дузина, защото войниците, тръгвайки на експедиция, бяха взели със себе си само своите полкови мускети. Мейбъл не се отделяше нито за миг от баща си и когато разбра от дишането му, че е заспал, падна на колене и започна да се моли.

В блокхауса настъпи потискаща тишина. От горния етаж се чуваха само леките стъпки на Следотърсача и от време на време се раздаваше удар на приклад о пода: разузнавачът проверяваше зарядите и ударниците на пушките. После пак настъпваше тишина, нарушавана само от тежкото дишане на ранения. Мейбъл искаше да поговори още с баща си, когото скоро щеше да загуби завинаги, но не се решаваше да наруши съня му. Сержант Дънъм обаче не спеше. Той бе изпаднал в онова състояние, когато светът изведнъж загубва своята привлекателност, своите съблазни и своята сила, а неизвестното бъдеще изпълва съзнанието на човека със своите тайни, прозрения и необятност. Сержант Дънъм бе много високонравствен за един обикновен войник, но никога не беше се замислял за смъртния си час. Ако край него кипеше бой, той навярно би умрял във войнствено опиянение, но тук в тишината на почти безлюдното укрепление, без възбуждащия шум на битката, без бойни викове, които биха поддържали изкуствено духа му, без упоителната надежда за победа, всички явления се открояваха в действителния си ръст, а земният живот получаваше истинската си цена. Сержантът бе готов на всичко, за да получи духовно напътствие, но не знаеше кой би могъл да му го даде. Помисли за Следотърсача, но не беше сигурен в неговите знания. Помисли и за Мейбъл, но му се видя противоестествено да търси духовна подкрепа от собственото си дете. Той почувства колко голяма бе отговорността на родителите за децата и осъзна колко лошо бе изпълнил своя дълг, предоставяйки на чужди хора грижата за сирачето. Докато тези мисли минаваха през съзнанието на умиращия, Мейбъл, която следеше всяко негово движение, всяка въздишка, долови леко почукване на вратата. Мислейки, че това е Чингачгук, тя се хвърли да отключва и свали две от резетата, но преди да посегне към третото, попита кой е там. В отговор чу гласа на вуйчо си, който я молеше да го пусне. Без да се колебае нито миг, тя отвори вратата и Кап влезе. Едва прекрачил прага, Мейбъл бързо затвори вратата и заключи. Бе свикнала вече да се справя леко с това задължение.

Кап видя, че Мейбъл е в безопасност, видя и безнадеждното състояние на своя зет и грубата му моряшка душа се трогна до сълзи. Той разказа, че е успял да избяга благодарение на небрежността на индианската стража. Ирокезите смятали, че техните пленници са мъртво пияни, защото усърдно наливали с ром него и интенданта, за да не могат да вземат участие в сражението при пристигането на отряда. Мюр спял или се преструвал, че спи, а Кап успял да се скрие в храстите, щом се раздали първите изстрели. Намерил лодката на Следотърсача и доплавал до блокхауса, за да вземе Мейбъл и да избягат заедно. Сега, като видя състоянието на сержанта и се убеди в сигурността па блокхауса, естествено промени първоначалното си намерение.

— В най-лошия случай, Следотърсачо — каза той, — ще спуснем флаг и това ще ни даде право на пощада. Нашето мъжко достойнство ни задължава да се съпротивляваме известно време, а дългът към себе си изисква да се предадем, когато ни се открие възможност да го направим при най-изгодни условия. Аз предлагах същото и на мистър Мюр, когато ни откриха мингосите, които вие напълно справедливо наричате негодници. По-подли негодници не бях виждал досега…

— Разбрахте ли що за стока са! — прекъсна го Следотърсача, който ругаеше мингосите със същото усърдие, с каквото хвалеше приятелите си. — Ако бяхте попаднали и ръцете на делауерите, щяхте да видите разликата.

— Според мен всички са еднакви. Истински мошеници, като изключим, разбира се, нашия приятел Голямата змия, който е същински джентълмен сред индианците. Когато диваците нападнаха острова и застреляха като зайци капрал Макнаб и войниците, лейтенант Мюр и аз се скрихме в една пещера, каквито се срещат в изобилие в скалите на острова — истински къртичини, само че геологически, изровени от водата, както ми обясни лейтенантът, и се спотайвахме там като заговорници в трюм, докато гладът не ни принуди да се предадем. Кой каквото ще да казва, но търбухът е основата на основите на човешката природа. Аз предлагах на интенданта да започне преговори и да постави нашите условия, защото колкото и да беше неудобно в пещерата, можехме да се защищаваме един-два часа, но той отказа, твърдейки, че мошениците няма да удържат на думата си, ако бъде ранен някой от тях, и затова е безсмислено да се поставят условия. Аз се съгласих да спуснем флаг но две причини: първо, ние в действителност се бяхме вече предали, защото, както се казва, скриеш ли се в трюма, значи си предал кораба, и второ, в стомасите ни имаше много по-страшен враг, отколкото на палубата; с такъв не бях се сражавал. Гладът е дяволско обстоятелство, това ще потвърди всеки, който е прекарвал две денонощия без троха в устата.