Джеймс Купър - Следотърсача

— Аз съм спокойна, Следотърсачо. Никога през живота си не съм била така спокойна и така уверена в себе си, както сега. Но моля те, нека не губим повече нито минута!

Твърдият тон на девойката изненада Следотърсача, а старанието на Мейбъл да се държи спокойно, до известна степен го заблуди относно нейната устойчивост. Като счете по-нататъшните обяснения за излишни, той се спусна долу и започна да изтегля резетата. Извърши това с неизменната си предпазливост, но едва освободи вратата, усети как някой напира с всички сили върху нея и за малко не я затвори отново; като погледна през процепа, разбра всичко, дръпна вратата към себе си и долепеното до нея безчувствено тяло на сержант Дънъм рухна на прага на блокхауса. Следотърсача бързо го изтегли вътре и отново заключи. Сега вече можеха спокойно да окажат помощ на ранения.

По време на тази мъчителна сцена Мейбъл проявяваше присъствие на духа и неизчерпаема енергия, на каквито са способни жените в тежки мигове. Тя донесе свещ, накваси с вода пресъхналите устни на баща си, помогна на Следотърсача да му приготви легло от слама и подложи под главата му няколко парцала вместо възглавница. Вършеше всичко това делово, без излишни думи и без да отрони нито една сълза, докато баща й, посъвзел се малко, започна да й благодари за нежността и грижите. Но Мейбъл не си представяше напълно колко сериозно беше положението на баща й. През това време Следотърсача огледа раната и видя, че куршумът е преминал през тялото и излязъл навън. Запознат добре с такива рани, той разбра, че сержантът едва ли ще оживее.

От минутата, когато донесоха свещта, сержант Дънъм не откъсваше очи от красивата си дъщеря, като следеше всяко нейно движение. Погледна за миг към вратата, за да провери дали е устойчива (без носилка раненият не можеше да се качи горе, затова го оставиха в долното помещение), и пак обърна очи към лицето на Мейбъл. Когато животът бързо гасне, чувствата на обич и привързаност пламват с нова сила и тези, които трябва да загубим, ни стават особено скъпи.

— Слава Богу, дете мое, че поне ти си се спасила от техните смъртоносни куршуми! — каза сержантът твърдо, сякаш не изпитваше никаква болка. — Разкажи, Следотърсачо, как стана това нещастие.

— Ех, сержанте, ти правилно каза, че е нещастие. Сигурен съм, че са ни предали и са съобщили на неприятеля къде е постът, както съм сигурен, че блокхаусът е все още в наши ръце. Но…

— Майор Дънкън беше прав — прекъсна го сержантът, като сложи ръка на рамото на Следотърсача.

— Но не за това, за което ти мислиш, сержанте, не за това. Поне аз смятам така. Зная, че природата е слаба — искам да кажа, човешката природа — и, независимо от цвета на кожата им, хората не бива да се надценяват, но съм готов да отсекат ръката ми, ако по цялата граница може да се намери по-честен и по-благороден момък от Джаспър Уестърн.

— Бог да те благослови за тия думи, Следотърсачо! — възкликна трогната до дъното на душата си Мейбъл и от очите й рукнаха сълзи. — Бог да те благослови! Честният трябва да се застъпва за честния, а храбрият — никога да не изоставя храбрия.

Сержантът с тревога гледаше дъщеря си, докато тя захлупи лице в престилката, за да скрие сълзите си, после въпросително погледна към водача. Мъжественото лице на Следотърсача обаче изразяваше само обичайното благородство, простодушие и искреност и сержантът даде знак да продължи разказа си.

— Помниш мястото, където аз и Голямата змия се разделихме с теб, сержанте — заговори Следотърсача. — За това, което беше преди, няма защо да говорим. Късно е да се разкайваме — извършеното е извършено, но аз мисля, че ако бях останал с лодките, нямаше, да се случи всичко това. Добри водачи има много, защо да няма, но природата не дарява всички еднакво, затова сред добрите има и най-добри. Нещастният Джилбърт, моят заместник, сигурно скъпо е платил за грешката си.

— Той беше убит на място — отговори с понижен глас сержантът. — Всички платихме за своите грешки.

— Не, сержанте, не казах това, за да те укорявам. Никои не би могъл да командва по-добре от теб тази експедиция. Как майсторски ги обградихме и как смело поведе ти своята лодка право срещу тяхната гаубица! Самият Лунди има какво да научи от теб.

Очите на сержанта светнаха, на лицето му се появи дори израз на тържество. Тържество за скромната, но заслужена победа.