Джеймс Купър - Следотърсача

— В такъв случай остани, Следотърсачо, остани, за Бога! — прошепна Мейбъл. — Прави всичко, каквото желаеш, само спаси баща ми!

— Така трябва да се държи една дъщеря. Радвам се на твоите чувства, защото ми се иска сержантът да има сигурна опора. Сега той се отличи и ако успее да прогони тези негодници и да отстъпи с чест, след като изгори до основи колибите и блокхауса, непременно ще получи признание. Лунди няма да го забрави. Да, Мейбъл, ние сме длъжни да спасим не само живота на сержанта, но и неговата чест.

— Баща ми не е виновен за това, че индианците нападнаха внезапно острова.

— Кой знае, кой знае! Военната слава е невярна. Случвало се е делауерите де бъдат разгромявани тъкмо тогава, когато са се държали много по-доблестно, отколкото в дните на своите победи. Неразумно е да се разчита на успеха, особено на военния успех. Аз не съм живял в града и не зная как гледат гражданите на тия работи, но в нашия край дори индианците съдят за един войн по бойните му сполуки. За войника най-важното е никога да не търпи поражение и, доколкото зная, хората не се замислят над това, как е било спечелено или проиграно едно сражение. Що се отнася до мене, Мейбъл, аз имам за правило, когато стоя срещу врага, да не му позволявам да стреля пръв, а победя ли го — да не се възгордявам, Никой не говори за поражението си, защото нищо не прави хората така смирени, както хубавият бой. Гарнизонните свещеници учат войниците на смирение, но ако само смирението правеше хората добри християни, кралските войници отдавна да са се причислили към светците, защото в тая война те засега получават само удари в зъбите от французите, като се почне от форт Дюкен и се свърши с Тай.

— Баща ми не е предполагал, че разположението на поста е известно на неприятеля — каза Мейбъл, мислейки за това, как ще се отразят последните събития на доброто име на сержанта.

— Това е така и аз не разбирам как са могли французите да го открият. Мястото е избрано сполучливо. Дори тези, които са идвали на острова, не могат лесно да го намерят втори път. Страхувам се, че някой ни е предал. Да, без съмнение тук има предателство.

— Как е възможно, Следотърсачо?

— Много просто, Мейбъл. За някои хора е толкова естествено да извършват предателство, както и да закусят, когато са гладни. Затова, когато срещна бъбривец, не слушам красивите му думи, а се вглеждам в делата му, защото човек с честно сърце и чисти мисли оставя постъпките му да говорят за него, а не езикът.

— Джаспър Уестърн не е такъв! — извика пламенно Мейбъл. — Ток е искрен и честен.

— Джаспър Уестърн! Повярвай, Мейбъл, че и душата, и езикът на това момче са еднакво правдиви. Съмненията, които изказват по негов адрес Лунди, интендантът, баща ти и вуйчо ти, са така нелепи, както е нелепо да се твърди, че слънцето грее нощем, а звездите — денем. Аз съм готов да сложа скалпа си, а ако потрябва — и пушката си за честността на Сладка вода.

— Бог да те благослови, Следотърсачо! — възкликна Мейбъл, като протегна ръка и стисна железните пръсти на ловеца с чувство, чиято сила едва ли бе могла да си обясни сама. — Ти си толкова великодушен и благороден! Бог ще те възнагради за това!

— Ах, Мейбъл, страхувам се, че ако наистина бях такъв, нямаше да се осмеля да мечтая за девойка като теб, а щях да предоставя на някой достоен за теб благородник от гарнизона правото да поиска ръката ти.

— Да не говорим за това — отговори Мейбъл със слаб, почти сподавен глас. — Сега сме длъжни да мислим повече за нашите приятели, отколкото за себе си. Но аз от душа се радвам, че считаш Джаспър за невинен. Нека помислим и за Юнска роса. Дали да я пуснем на свобода?

— Аз вече мислих за нея. Докато тя е тук и ни наблюдава, трябва да бъдем нащрек. Ако я качим горе и приберем стълбата, ще бъде наша пленница.

— Не мога да постъпя така с човек, който ми е спасил живота. По-добре ще е да я пуснем. Аз съм сигурна, че тя е достатъчно привързана към мен, за да ни причини зло.

— Не познаваш това племе, Мейбъл, не познаваш кръвта им. Наистина Юнска роса не е чистокръвна минго, но тя общува с тези негодници и е усвоила всичките им навици… Но какво е това? Шум от весла. Някаква лодка плава по протока.

Следотърсача захлупи капака, на отвора за долния етаж, за да не избяга индианката, загаси свещта и бързо отиде към бойницата. Затаила дъх, Мейбъл тревожно се взираше през неговото рамо. Минаха една-две минути, докато очите на Следотърсача свикнаха с тъмнината и той можа да различи две лодки, които се плъзнаха край брега и спряха на около петдесет ярда от блокхауса, където бе пристанът. Тъмнината пречеше да се види нещо повече и Следотърсача пошепна на Мейбъл, че това може да са и враговете, защото сержантът едва ли щеше да се върне толкова рано. От лодките слязоха хора и се чу трикратно „ура“, което не остави вече никакво съмнение кои са пристигнали. Следотърсача се хвърли към капака, повдигна го, спусна се надолу е трескава бързина, по която можеше да се съди колко сериозно е положението, и започна да отключва вратата. Мейбъл го последва, но повече му пречеше, отколкото да му помага. Едва бяха успели да махнат едно от резетата, когато отекнаха изстрели. Двамата замръзнаха в напрегнато очакване. Изведнъж от околните храсти се разнесе бойният вик на индианците. Вратата най-сетне се отвори и Следотърсача и Мейбъл изтичаха навън. Всичко беше вече утихнало. Те се ослушаха няколко секунди и на Следотърсача се стори, че откъм пристана долитат слаби стонове, но шумът на свежия източен вятър в листата му пречеше ду долови нещо по-определено. Забравила всяка предпазливост, Мейбъл се втурна към лодките.