Джеймс Купър - Следотърсача

— Бъдете благоразумна, прелестна Мейбъл — продължи да увещава девойката интендантът. — Защо искате да предизвиквате безсмислено кръвопролитие? Кажете, в името на всички крале на Албион, кой се е затворил с вас в тази дървена кула и има толкова кръвожадни намерения? Това е някаква магия и доброто ни име сега зависи от вашето обяснение.

— А какво бихте казал, мистър Мюр, ако гарнизонът на този непристъпен пост се състои от Следотърсача? — възкликна Мейбъл, отклонявайки се от пряк отговор. — Какво мислят вашите френски и индиански приятели за точността на неговото оръжие?

— Бъдете снизходителна към нещастните, прекрасна Мейбъл, и не смесвайте верните слуги на краля — Бог да благослови и него, и целия му августейши род! — с кралските врагове. Ако Следотърсача наистина се намира в блокхауса, нека се обади, за да водим преговорите направо с него. Той знае на чия страна сме ние и няма защо да се страхуваме от него, особено пък аз. За благородните хора съперничеството е само още един повод за взаимно уважение и приятелство. Нали щом двама мъже се възхищават от една и съща жена, това означава, че те имат общи възгледи и вкусове?

Интендантът и Кап наистина можеха да разчитат на разположението на Следотърсача. Френският офицер обаче, който до този момент се бе държал удивително твърдо и спокойно, отскочи назад само при споменаването на страшното име. Човек с железни нерви, отдавна привикнал с опасностите и рисковете на тукашната война, той явно не изпитваше никакво желание да остане под прицела на сърнебойката, която в тези отдалечени гранични райони се ползваше с не по-малка слава, отколкото Марлборо в Европа. Той не счете, че е срамно да се скрие и настоя пленниците да го последват. Мейбъл толкова се зарадва на избавлението си от враговете, че не успя да изпита съжаление към приятелите си. Все пак, като надникна през бойницата, тя изпрати въздушна целувка и няколко окуражителни думи на Кап, който бавно и неохотно се отдалечаваше.

Неприятелят, изглежда, отложи за известно време намерението си да завладее блокхауса. Юнска роса надникна през отвора на покрива, откъдето се виждаше всичко, и съобщи, че всички са седнали да обядват в едно отдалечено и добре закрито място на острова, а Мюр и Кап съвсем спокойно се хранят заедно с тях. Това известие успокои малко Мейбъл и тя отново започна да мисли как да избяга или поне как да предупреди баща си за опасността, която го заплашваше. Сержантът трябваше да се върне привечер и Мейбъл знаеше, че съдбата му зависи от всяка спечелена или загубена минута.

Минаха три или четири часа. Над острова отново бе настъпила дълбока тишина. Денят беше вече към края си, а Мейбъл все още не беше успяла да измисли нищо. Долу Юнска роса готвеше скромна вечеря, а нашата героиня се изкачи до отвора на покрива, откъдето се виждаше обширно пространство от острова и крайбрежните води, макар че и оттук хоризонтът беше ограничен от короните на дърветата. Въпреки безпокойството си тя не се осмели да излезе на покрива, защото се боеше, че индианците могат да я видят и да стрелят в нея. Подаде само глава от отвора и докато настъпи време за вечеря, оглеждаше обкръжаващите острова протоци с не по-малко внимание, отколкото „Ана, сестра Ана“ 75 75 Ана — героиня от приказката на Перо „Синята брада“. Ана, сестрата на жената на Синята брада, която мъжът й искал да убие, стояла на кулата на замъка и гледала дали от пътя не идват на помощ нейните братя. — Б. пр. се е вглеждала в пътя, водещ към замъка на Синята брада.

Слънцето вече залезе, а лодките все още не се появяваха. Мейбъл вечеря и отново се изкачи горе, за да погледне за последен път. Тя се надяваше, че баща й и отрядът ще се завърнат едва след настъпването на нощта и индианците няма да успеят да се възползват докрай от своята хитра уловка. При това за нея щеше да бъде по-лесно да даде някакъв сигнал с факел — нали през нощта огънят се вижда отдалече.

Мейбъл огледа хоризонта и вече се канеше да слезе долу, когато изведнъж вниманието й бе привлечено от някакъв предмет. Островите бяха разположени така близо един до друг, че между тях имаше поне половин дузина протоци. В един от най-тесните, в сянката на крайбрежните храсти, бе скрита пирога. Като се вгледа по-внимателно, Мейбъл се убеди, че не е сбъркала: в лодката без съмнение имаше човек. Ако е враг, реши тя, сигналът няма да навреди никому; ако е приятел, непременно ще принесе полза. След кратко колебание тя махна към непознатия флагчето, което предварително си бе приготвила, като се постара сигналът й да не се забележи от острова.