Джеймс Купър - Следотърсача

Времето течеше неусетно. Девойките бяха така увлечени от разговора си, че забравиха за съня. Призори обаче умората си каза думата, Мейбъл последва съвета на индианката, легна върху един от сламените войнишки дюшеци и веднага заспа дълбоко. Юнска роса се настани до нея и скоро над целия остров настъпи такава дълбока тишина, сякаш човешки крак не бе стъпвал никога в тия горски дебри.

Когато Мейбъл се събуди, ярките лъчи на слънцето проникваха през бойницата и тя разбра, че вече е доста късно. До нея Юнска роса спеше така сладко и спокойно, сякаш никога не бе познала какво е грижа и тревога. Но щом Мейбъл помръдна малко, индианката, привикнала винаги да бъде нащрек, веднага отвори очи. Като станаха от леглото, двете девойки решиха най-напред да огледат острова през бойниците.

Денят бе настъпил отдавна, но на острова цареше същата тишина, както и през изминалата нощ. Мейбъл и Юнска роса обиколиха всички бойници, но не видяха никого. Човек можеше да помисли, че освен тях на острова няма жива душа. На мястото, където Макнаб и неговите другари си готвеха обяд, гореше огън. Очевидно струйката дим, която се издигаше нагоре, трябваше да служи като примамка за тия, които не бяха на острова. Около колибите всичко бе прибрано и нагласено както преди. Изведнъж Мейбъл трепна. Погледът й се спря на трима войници в червени мундири на петдесет и пети полк; те небрежно бяха налягали върху тревата, сякаш кротко разговаряха за всекидневните си работи. Като се вгледа по-внимателно, видя техните обезкръвени, бледи лица и изцъклените им очи. Краката й се подкосиха. Труповете бяха разположени до блокхауса, но толкова близко, че двете жени не ги забелязаха отначало. Кощунствената непринуденост на техните пози и жестове — телата се бяха вкочанили в положението, което им бяха придали, за да изглеждат като живи — предизвикваше тръпки на ужас. Но въпреки че внушаваха трепет и страх у този, който виждаше отблизо чудовищното несъответствие между изображението и истината, труповете на войниците бяха разположени така умело, че на разстояние около стотина ярда можеха да заблудят един по-невнимателен или неопитен наблюдател. Като огледа подробно брега на острова, Юнска роса откри и четвъртия войник и го посочи на своята приятелка. Облегнат на едно младо дърво, той седеше с отпуснати над водата крака и държане в ръката си въдица. Главите на войниците, от които индианците бяха смъкнали скалповете, бяха покрити с шапки, а от лицата им бяха измити всякакви следи от кръв.

На Мейбъл едва не й прилоша от това зрелище. То не само оскърбяваше усвоените още от детството понятия за добро и зло, но с цялата си противоестественост предизвикваше погнуса, и възмущение. Девойката бързо се отдалечи от бойницата, седна на сандъка и закри лицето си с престилката. Тихият шепот на Юнска роса обаче я накара бързо да се върне при бойницата. Индианката мълчаливо й посочи трупа на Джени, която стоеше до вратата на колибата, леко издадена напред, сякаш гледаше към групата на мъжете. В ръката си държеше метла, а вятърът развяваше краищата на бонето, надянато върху главата й. Разстоянието беше голямо и чертите на лицето й не можеха да се различат ясно, но на Мейбъл й се стори, че челюстите на жената са разтворени нарочно, за да придадат на устните й нещо подобно на усмивка.

— Не, Юнска роса! — възкликна девойката. — Аз съм слушала много за коварството и вероломството на твоето племе, но такова нещо никога не можех да си представя.

— Тускарор много хитър — каза Юнска роса и от тона й личеше, че тя не осъжда, но дори одобрява това, което беше извършено с мъртъвците. — Сега войници няма вреда, а ирокез има полза. Първо вземе скалп, сега кара тяло работи, а после запали труп.

Тези думи показаха на Мейбъл каква пропаст я отделя от нейната приятелка. В продължение на няколко минути тя дори не можеше да си наложи да заговори отново с нея. Но породената за миг враждебност към индианката остана незабелязана. Юнска роса съвсем спокойно се зае да приготви простата закуска. Целият й вид говореше, че за нея са напълно чужди и непонятни преживяванията, които не са присъщи на обичаите и нравите на нейните съплеменници. Мейбъл едва преглъщаше, а Юнска роса с чудесен апетит унищожаваше храната, сякаш нищо не бе станало. Като свършиха със закуската, двете отново започнаха да оглеждат острова, потънали в своите мисли. Нещо неудържимо притегляше Мейбъл към бойниците. Достатъчно беше обаче да се приближи и погледне, за да се отдръпне веднага, изпълнена с отвращение. И все пак ту шумоленето на листата, ту наподобяващият човешки стои вой на вятъра тласкаха отново и отново към бойниците примиращата от страх девойка. И наистина — мрачно зрелище беше тази уединена поляна, населена с нагласени като живи мъртъвци, застинали в безгрижни пози, сякаш изтощени след буйно веселие. На Мейбъл й се струваше, че е попаднала сред някакво сборище на вещици и дяволи.